Но Николай го хвана за ръката:
— Не смей да пипаш животното! Сам си виновен, че Димитър не те харесва. Нямаше какво да го обиждаш. Котките са умни същества, с отлична памет.
Докато почти не му защипа опашката, той търпеше. Но всичко си има граници — сега сам си го изпроси, — Николай измъкна колана от ръцете на разярения Георги и го заплаши: — Само посмей да докоснеш котката — ще ядеш бой, и другите няма да стоят безучастни!
Георги промърмори нещо под носа си. Видя се, че е затаил обида, но повече не се закачаше с Димитър. И котаракът също стоеше далеч от него — и двамата се правеха, че изобщо не се забелязват…
А за останалите пожарникари рижият котарак стана истински приятел и талисман, а също така утешител на душите. След тежки дежурства мъжете обичаха да го вземат в ръце, да споделят тревогите си, да се оплачат от съдбата или просто да погалят меката му козина.
Димитър приемаше това с разбиране — мъркаше в отговор, топлеше ги със своето тяло и даряваше усещане за уют.
„Колко ли съм щастлив в живота“, често си мислеше той. „Макар че останах сирак още като котенце и дълго скитах без дом… Но съдбата все пак се смили над мен и ме доведе тук — в този чудесен кът при добри хора… Истински късметлия!“
Но един мрачен есенен ден спокойният му живот бе нарушен от появата на Светослав, който имаше съвсем различно виждане за света…
*****
Една сутрин Димитър се беше настанил до портите на гаража, където дремеха червените пожарни коли, и наблюдаваше как последните жълти листа се въртят във въздуха преди да паднат в студените локви…
— Ей ти там, скитнико! Как я караш? — сив раиран котарак с широка муцуна седеше върху оградата и гледаше Димитър с открито презрение.
— Скитник си ти! — обиди се Димитър. — Между другото, точно до моя дом седиш!
— Че какъв ти е това дом? — протегна се лениво непознатият и извивайки гръб усмихнато каза: — Това е просто пожарна част. Истинският дом трябва да е уютен… със всички удобства.
И най-важното – там живее баба ми. Тя ме обожава: носи ме на ръце при първото мяукане, гали ме колкото поискам и ме храни само с вкусотии.
Даже име ми даде подходящо – Светослав. Умната старица веднага разпозна моята изключителност. А ти имаш ли свой личен човек?
— Имам цял екип! И всички много ме обичат. Само един малко досаден… — раздразнено помръдна опашка Димитър.
— Екипът не е сериозно. Човек трябва да бъде един-единствен – толкова верен, че заради теб гърло ще прегризе на всеки! Ето така баба ми стои зад мен като скала! – Светослав седна по-удобно върху оградата и уви пухкавия си опашка около лапите си. – Тя има боен характер.
Спомням си веднъж: дразнех шайката на Любомир пред универсама. Обожавам да им се подигравам:
„Ей вие там! Бълхести понита! Много остатъци насъбрахте днес?“
Естествено шайката на Любомир побесня: козината им стана като четина… И хукнаха след мен! А аз юр-кюр-кюр – право през прозореца към баба ми: „Маааа!“ – викнах ѝ.
Старата веднага разбра какво става: подаде глава през прозореца и изрева към дружките на Любомир:
„А ну марш оттук преди да ви залея с вода!“
