Димитър таеше обида, но дълго време се сдържаше. Докато Георги отново „случайно“ не му настъпи опашката… Това вече котаракът не можа да преглътне. Когато Георги замина по сигнал, Димитър реши да прибегне до древното котешко възмездие…
Димитър се смяташе за късметлия. Бездомен беше останал съвсем за кратко. Щом остана сам, тръгна по улицата — тъжен и объркан — и случайно се озова на прага на бъдещия си дом.
— Я виж го ти този хубав рижавчо! — чу се отгоре, и нечии силни ръце го вдигнаха от асфалта.
Той дори не успя да се изплаши — пред него стоеше брадат мъж. А после вече беше късно за страх: в очите на непознатия светеше доброта, а усмивката му вдъхваше доверие.
— Хайде с мен, приятелю. Ще те нахраня както трябва. А ако пожелаеш — можеш да останеш завинаги — предложи брадатият мъж.
Котето не възрази. Нямаше какво друго да прави, а и гладът вече го измъчваше. Така се озова в пожарната част на малко българско градче.
— Какъв рижак само! Чист огън! Откъде изкопа такъв красавец, Николай? — суровите мъже омекваха при вида на котето и с удоволствие го галеха.
Николай отвръщаше с усмивка:
— Точно до портата го намерих. Върви си — като искра по черния асфалт се плъзга.
— Да го кръстим Димитър! — предложи един от пожарникарите. — Идеално име за нашия рижав приятел.
Всички подкрепиха идеята. И самият Димитър хареса името си. Така той остана…
*****
С времето Димитър се превърна в едър риж красавец-котарак — истински любимец на частта. Пожарникарите го обожаваха: хранеха го щедро и го глезеха както можеха. Макар че имаше и изключения.
— Какво сте направили тук? Детска градина ли? — негодуваше един от служителите.
Казваше се Георги, но зад гърба му всички му викаха просто Георги или Плъха — прякорът му бе лепнат неслучайно.
— Цял зверинец сте завъдили тук! В пожарната няма място за домашни животни! Особено такива нахални рижави котки!
Но никой не вземаше думите му насериозно: всички познаваха характера на Георги — мрънкащ и досаден, но без особена заплаха. Най-много можеше да направи някоя дребна пакост като преобърната купичка или затръшната под носа врата.
Димитър търпеше такива номера мълчаливо… до време. Докато един ден Георги пак „без да иска“ не му настъпи опашката…
Това вече котаракът не можа да прости. И когато Плъха замина по сигнал, Димитър му спретна изненада според всички закони на котешкото възмездие: свърши нуждата си право в пантофите на обидчика си.
Как само крещя Георги като се върна! Ругатните валяха една след друга… А Димитър седеше наблизо и сладко се наслаждаваше на чувството за справедливост… докато разяреният Плъх внезапно не посегна към колана си.
— Сега ще видиш ти! — прогромоля над главата на котарака; коланът със свистене разсече въздуха край него.
Димитър подскочи като опарен и хукна извън стаята; трясък от съдове съпроводи стремглавото му бягство. Никой досега дори с пръст не го беше докосвал… И този път също не успяха.
— Остави котарака намира! — разнесе се познат глас зад него.
— Не ми се меси, Николай! Любимеца ти ми насра право в пантофите! — изръмжа бесният Георги и отново замахна с колана…
