Прямотата – това винаги съм ценила у хората. И сега, колкото и странно да звучи, изпитах нещо като уважение към Светлана. Поне не беше лицемерна.
– Добре – казах аз. – И вие не ме харесвате. Но аз съм съпругата на сина ви. И ще си остана такава, независимо дали ще окачите още десет портрета на Жасмин или не.
Светлана се усмихна криво:
– Ще видим.
Това прозвуча като заплаха.
– Не, мамо, няма „ще видим“ – изведнъж твърдо каза Александър. – Обичам Десислава. Женен съм за нея. И те моля да уважаваш избора ми.
Светлана го изгледа смаяно:
– Александър!
– Стига, мамо. Просто стига толкова. Махни портрета на Жасмин от нашата стая. И престани с тези… демонстрации.
Светлана стисна устни. Александър хвана ръката ми.
– Хайде, Десислава.
Излязохме от стаята на Светлана. В спалнята Александър веднага свали портрета на Жасмин от стената.
Притиснах се до него, усещайки как напрежението от последните седмици започва да се разсейва. Какво ли ни чака занапред? Как ще живеем под един покрив със Светлана след този разговор? Не знаех. Но поне Александър най-сетне спря да мълчи и да търпи всичко без дума.
– Знаеш ли – каза той, гледайки празното място на стената – може би трябва да помислим за квартира под наем? Не съм сигурен, че животът с мама е добра идея.
Усмихнах се:
– А какво стана със спестяванията за ипотеката?
– Ще трябва да ги отложим – сви рамене Александър. – Но поне нервите ни ще са по-здрави.
Започнахме да търсим квартира още на следващия ден и след две седмици намерихме малко едностайно жилище близо до работата на Александър – наемът беше висок, но животът под един покрив със Светлана беше станал непоносим.
В деня на преместването Светлана си стоеше в стаята и нито излезе да помогне, нито се сбогува – нейният мълчалив протест говореше повече от всякакви думи.
Първите месеци самостоятелен живот бяха трудни – трябваше да пестим от всичко и да отделяме всяка свободна стотинка за двойния депозит по договора и комисионната за агенцията, които бяхме принудени да заемем от приятели.
Александър се стараеше да поддържа връзка с майка си – обаждаше ѝ се веднъж седмично, понякога минаваше при нея след работа, но разговорите им ставаха все по-кратки, а Светлана винаги намираше причина да не ни идва на гости.
Когато все пак я поканихме за новогодишна вечеря, тя дойде с подарък – кухненски робот, който веднага започна да демонстрира: „Жасмин винаги казваше, че това е най-добрият модел — тя ползва същия.“
С Александър си разменихме погледи, но замълчахме — стана ясно: отношенията със Светлана никога няма да бъдат лесни.
Постепенно животът ни влезе в нов ритъм: редки и напрегнати срещи със свекървата по празници; учтиви телефонни разговори между Александър и майка му, в които тя неизменно споменаваше срещите си с Жасмин.
Работата в компанията за ремонт на битова техника, в която Александър беше инвестирал средства и усилия, постепенно потръгна; започнахме пак да спестяваме за първоначална вноска по ипотека; а когато забременях — това стана допълнителен стимул да гледаме напред без оглед назад…
Когато разбра за бъдещото внуче си, Светлана леко се оживи и дори предложи помощ — но при всяка възможност въздишаше: „Как жалко само… че това не е детето на Жасмин — тя толкова обича деца.“
След раждането на нашия син се преместихме в нова квартира — малко по-голяма. Александър извести майка си за раждането и тя дойде с подаръци — държеше се хладно и скоро си тръгна.
Тази вечер люлеех бебето в ръце и гледах малкото му личице… Изведнъж осъзнах: портретът на Жасмин върху стената не беше просто каприз — той бе начинът ѝ да задържи контрол над живота на своя син…
Но вече Александър имаше истинско семейство — мен и нашето дете — а никакви портрети от миналото вече не можеха това да променят…
Шест месеца след раждането получихме одобрение за ипотека; а в деня когато подписвахме договора за апартамента Александър каза:
— Знаеш ли какво… Десислава… Благодарен съм на мама за онзи портрет — той ни принуди по-бързо да започнем собствения си живот…
