На стената над леглото висеше нов портрет. Приближих се и ме побиха тръпки: това не беше нашата семейна снимка. Това беше тя. Жената, чието име се стараех да не изричам.
Жасмин. Бившата съпруга на Александър. Усмихната, с цветя в ръце. В рамка от тъмно дърво – досущ като онези, които висяха в хола със снимки на Александър от детството му.
Притиснах длан към челото си. За два месеца живот в апартамента на Светлана всеки ден носеше нещо ново, но това… това вече преминаваше всякакви граници. Всичко пред очите ми се размаза, стаята се завъртя и аз се отпуснах на ръба на леглото.
— Десислава! — извика ме Александър от антрето. — Къде си?
Не можех да изрека и дума. Чувах как събува обувките си, как окачва якето си, как върви по коридора. И ето го – вече стоеше на прага на спалнята ни.
— Какво ти е? Избледняла си.
После вдигна глава и застина. Погледът му се залепи за портрета. Примигна няколко пъти, сякаш не вярваше на очите си.
— Какво е това? — попита Александър с тон, сякаш аз самата бях закачила тази снимка.
— Мен ли питаш? — гласът ми трепереше. — Прибрах се от работа преди десет минути и открих тази… декорация.
Александър потри челото си и въздъхна тежко.
— Светлана… — произнесе тихо той, а звучеше като диагноза.
*
Преди два месеца с Александър сключихме брак. Сватбата беше скромна – подписахме и поседяхме с приятели в малък ресторант. Нито пищна рокля, нито лимузини, нито стотици гости. Така го искахме и двамата.
Светлана – свекървата – не дойде на сватбата.
„Разболяла се“, обясни Александър, но аз видях колко му беше мъчно. Светлана изпрати поздравителна картичка с плик вътре – имаше пари в него.
Но въпреки всичко имах странно усещане… някакво предчувствие без ясна причина.
След сватбата ни застигна жилищният въпрос. Моята стая под наем в комуналка изобщо не ставаше за семеен живот. Александър имаше собствена гарсониера, но я беше продал преди година, за да инвестира в бизнеса си – малка, но перспективна фирма за ремонт на битова техника.
— Майка ми има тристаен апартамент — каза тогава Александър. — Отдавна ме кани да се върна у дома при нея. Ще поживеем там известно време, ще спестим пари и после ще си намерим наше място под наем или ще вземем ипотека.
Колебаех се… Да живея със свекърва си, която почти не познавам?
— Алекс… ние почти не сме общували с майка ти досега… Видях я само няколко пъти преди сватбата ни – и то бегло… Не е ли странно така веднага да се нанесем при нея?
— Да… може би е малко необичайно — призна той — но майка ми само изглежда строга отвън… В действителност е добра жена… Просто трябва време човек да свикне с нея… А освен това няма да е задълго – година-година и половина най-много… Ще съберем пари за първоначална вноска по ипотека…
И аз приех… Мислех си: ще мине леко… Ние сме зрели хора – ще успеем да съжителстваме мирно…
*
Първата среща със Светлана не потръгна добре още от самото начало. Отвори ни вратата с такова изражение все едно сме нежелани гости дошли без покана точно когато ѝ е най-неудобно.
— Влизайте — каза тя сухо.
Беше висока жена със строго излъчване и късо подстригана прошарена коса. Погледът ѝ бе пронизващ, устните стегнати до черта… В домашния халат изглеждаше по-величествена от много жени във вечерни рокли…
Светлана ни поведе към една стая – просторна спалня с голямо двойно легло и гардероб…
— Тук ще живеете — каза тя кратко.— Това е стаята на Александър… Всичко тук е както беше…
И действително – всичко напомняше тийнейджърска стая: постери на рок групи по стените; модели самолети по рафтовете… Само че вместо тясното юношеско легло стоеше двойно – явно Александър го бе сменил още преди да продаде апартамента си…
— Благодаря ви много, Светлана — казах искрено аз.— Наистина ценим помощта ви…
— Казвам се мама Светлана — отсече тя.— Без тези формалности „благодаря ви“ или „госпожо“. Нали сме семейство вече…
Странен старт… Не знаех как точно да реагирам: дали ме приема или напротив? Но просто кимнах леко и ѝ се усмихнах…
*
