— Благодаря. Ще разгледам сама — каза Невена Василева, взе връзката с ключове и се отправи навътре в апартамента.
Подът скърцаше, тапетите — бежови, надути на места, но беше… тихо. Нито викове от кухнята, нито трясък от чаши по стената, нито вечните майчини наставления. Тя свали якето си и обиколи стаите. Прозорците гледаха към вътрешния двор, където играеха деца. Миришеше на строителен прах и влага, но за нея това бе ароматът на свободата.
На балкона стоеше олющен табурет. Седна. Просто постоя така. Десет минути. После извади телефона си.
11 пропуснати повиквания от Иван Петров. 7 съобщения. И едно гласово от Галина Маркова, в което тя — с въздишки и подсмърчания — я канеше „на чаша чай да поговорим като зрели жени“. Невена изключи звука. Не искаше чай. Искаше тишина.
До вечерта обажданията спряха. На следващия ден пристигна кола с надпис „Хамалски услуги“. Три кашона, стара лампа и куфар — това беше всичко, което Невена реши да вземе със себе си. Останалото остави на тях. Така или иначе не беше нейно.
Седмица по-късно купи пердета. Не „на цветенца“, не „дантелени“ — плътни сиви като небето над Лондон. Спусна ги — и никой не можеше да я види повече отвън. Като броня бяха те за нея. Включи електрическата кана, включи новия тостер, който отдавна искаше да има, но все чуваше: „няма пари сега, почакай малко“. Посети кварталния магазин, където продавачката ѝ се усмихна и не каза: „Пак ли сте тук, бабо?“
А после някой позвъни на вратата.
— Невена, аз съм — гласът беше тих; уверен-тих. — Отвори ми… трябва да поговорим.
Тя позна този глас веднага. Беше спала до него десет години наред. Ядосвала му се бе безброй пъти… липсвал ѝ бе по време на командировките му… Това беше Иван Петров.
— Какво искаш? — попита тя без да отваря вратата.
— Идиот съм… Ти си права… За апартамента… за нас… всичко…
— Добре съм без теб, Иване… Не ми се връща назад към онова…
— Не те моля да се върнеш… Просто… Там без теб е като без зъби… празно е… тъпо… гадно… Дори мама мълчи… Седи като кнедла…
Невена неочаквано се усмихна – кнедла – точно такава беше тя! Но дори това вече не я стопляше отвътре.
— Тежко ми е, Иване… Но съм жива… И тук мога да дишам…
— Ако някога поискаш да говорим – просто кажи…
— Няма да поискам — каза тя и затвори шпионката на вратата.
Дълго остана така – с чело опряно във входната врата – а после се върна обратно в стаята.
На масата лежаха документите за собствеността: име – Невена Василева; възраст – 51 години; семейно положение – свободна жена.
Вечерта отиде до пощата и подаде документи за постоянен адрес тамошен адрес по лична карта.
На връщане купи букет бели рози – напомниха ѝ как някога като млада мечтаела да живее сама в малък апартамент с бели завеси на прозорците си…
Не стана със завесите тогава…
Но всичко останало стана реалност.
Прибра се у дома си; сложи розите във буркан – още нямаше ваза; седна на балкона; запали цигара…
— Е какво ще кажеш сега, Василева? — прошепна си сама тихо — Направила го си…
И за първи път от много години заплака…
Тихо…
Дълбоко…
Без истерия…
Просто изпусна всичко навън…
А после се усмихна…
По пода стояха кашони…
В кухнята бръмчеше хладилникът…
А вътре в самата нея настъпваше пролет…
Край
