— Пусни ме — просъска тя, опитвайки се да се изтръгне. — Докосваш ме, така ли?!
— Ако беше нормална съпруга, щях на ръце да те нося! — Той я дръпна още по-силно.
Тя не издържа — блъсна го в гърдите. Иван Петров залитна, спъна се в онзи същия куфар и падна направо върху килимчето с тъп звук „туп“.
От кухнята се чу възмутен вик:
— Какво става тук?! — Галина Маркова излетя като ураган. — Биеш мъжа си ли?!
— Той ме докосна! — Невена Василева едва дишаше от ярост. — Да благодари, че само го бутнах.
— Аха-а, — изсумтя свекървата с присвити очи. — Ето я истинската ти същност. Апартамент ѝ дай, пари ѝ дай, сега и мъжа си бие. Истинска „жена на бъдещето“…
— Не преиначавайте нещата. По-добре навреме да бяхте възпитали сина си — отвърна Невена Василева и измъкна ръката си от хватката на Иван Петров. — Между другото, записах си час при лекар тайно, само и само да не чуя пак „пак ли мрънкаш“.
— Ох, недей започвай пак… — просъска свекървата. — Вечно боледуваш! Я кръвното ти било високо, я гърбът те болял, я тъмни петна пред очите… Всичко сама си го въобразяваш! Аз на твоите години по три смени работех!
— Именно това е разликата. Вие работехте… А аз освен това и мълчах. Всичко трупах в себе си. Затова натрупах толкова много… За да мога един ден, когато ми кипне от вас двамата – да си тръгна.
— Това са твои измислици! Другите хора живеят нормално – заедно са, човешки отношения имат! А ти все срещу всички вървиш! Не е чудно защо нямате деца – кой би искал такава?
Настана тишина. Дори Иван Петров застина.
— Това вече беше прекалено… — тихо каза Невена Василева. — Много прекалено.
— Какво? Истината боде ли? — ехидно подхвърли свекървата и метна халата върху раменете си сякаш се готвеше за решителен бой.
— Не… Истината е това: когато десет години живееш с усещането, че всичките ти желания са каприз; че всичко което искаш е „ненормално“. И после една сутрин се събуждаш и разбираш – не си мебел. Човек си. И имаш право да си тръгнеш.
— Къде ще ходиш?! — извика Иван Петров все още седнал на килимчето. — В ума ли си? Кой ще те вземе на петдесет?
— Себе си ще взема със себе си. Себе си ми трябва най-много… А останалото няма значение.
Тя грабна ключовете и тръгна към вратата.
— Днес ще гледам апартамент. Утре се местя там. А вие двамата можете да останете тук – в тази клетка от упреци и безкрайни чайове.
— А парите?! — изпищя свекървата. — Ти ги спестяваше докато живееше при нас! Те са общи!
— Не… Те са цената за моето мълчание досега… И вече няма да я плащам повече.
Стълбището миришеше на мокри плочки и зима – въпреки че беше май месец. Невена Василева слезе бързо по стълбите почти без да усеща краката си под себе си. Сърцето ѝ блъскаше лудо в гърдите, пръстите ѝ трепереха.
Качи се в автобуса и впери поглед през прозореца навън…
Някъде далеч зад покрайнините имаше квартал с име „Цветен“. Там я чакаше панелен апартамент със стъклен балкон.
Може би нямаше да има пердета… Но щеше да има въздух.
— Госпожо Василева, ключовете са тук, документите ще ви оставя на масата… – брокерката беше млада, любезна и неприлично бодра; в гласа ѝ звучеше: „Дано по-скоро приключим – имам час за маникюр“.
