— Отпусни, — просъска тя, опитвайки се да се измъкне.
— Не си тръгваш никъде! — изкрещя Иван Петров, стискайки ръката ѝ още по-силно. — Ще седнеш и ще говорим като нормални хора!
— Аз вече говорих. Десет години говорих. А ти не слушаше. Сега е късно.
Невена Василева го погледна с ледено спокойствие. В очите ѝ нямаше сълзи, нямаше страх — само решителност.
— Пусни ме, Иван.
Той замръзна за секунда, после пусна рязко ръката ѝ и отстъпи назад. Тя не каза нищо повече. Обу маратонките си, взе папката под мишница и отвори вратата.
— Ще съжаляваш! — извика след нея той.
— Може би — отвърна тя тихо, без да се обръща. — Но поне ще бъде моето съжаление. Не твоето.
Вратата се затвори с глух звук зад гърба ѝ. В коридора остана само миризмата на кафе и разлятото мляко върху тъмната тапицерия на тумбата. Иван стоеше неподвижно, с празна чаша в ръка и поглед вперен в затворената врата.
А Невена Василева слезе по стълбите леко, почти безшумно. Навън беше хладно утро в Пловдив – въздухът свеж и бодър като ново начало.
