— И за какво ти е този апартамент, Невена Василева? Да не си решила да избягаш от семейството? — Иван Петров стоеше в кухнята, облегнат на хладилника. В едната ръка държеше вилица с недоядена наденица, а очите му горяха от подозрение.
— Недей да се правиш на глупак — каза спокойно, но с леден тон Невена Василева, поставяйки чаша с чай на масата. — Уговорката ни беше ясна: моите пари са си мои. Десет години ги събирах. Без твоите „айде после“ и „спешно ни трябва още една плазма за спалнята“.
— Ох, пак започна. Пак за твоята „финансова независимост“ ли ще ми говориш? Между другото, ние сме семейство. Ако случайно си забравила.
— Семейство е когато има партньорство. А не когато единият се скъсва от работа, а другият мечтае за джип.
Той изсумтя и захвърли вилицата в мивката. Тя издрънча шумно.
— Слушай, имам идея — ще продадем тази таратайка, ще доплатим с твоите пари и ще вземем нормална кола. Знам един човек, кара коли от Германия…
— Престани, Иван Петров — Невена Василева се изправи и се наведе над масата. Гласът ѝ потрепери леко, но погледът ѝ остана непоклатим. — Това не подлежи на обсъждане. Парите вече са на депозит. Гледах вариант в „Цветния“. Панелен блок, но приличен – трети етаж със стъклен балкон. И между другото – без теб.
Мъжът се наведе напред като котка пред скок.
— Без мен? Ти добре ли си? Чуваш ли се какво говориш?
— Казвам го както е. Омръзна ми от празните ти обещания. Омръзна ми да живея на ръба, докато ти харчиш напред-назад и аз стискам зъби всеки път щом трябва да спестявам още малко. Искам живот без твоето „айде после“.
— А майка ми знае ли какви ги вършиш?
Тя само се засмя.
— Аха! Сега ще я повикаме – тя все ще оправи нещата! Галина Маркова – великата защитничка на мъжете без гръбнак!
И точно тогава входната врата хлопна силно. Галина Маркова влезе така сякаш усети инстинктивно, че сцената започва без нейното участие.
— Какво пак става? — попита тя без дори да свали якето си. — До аптеката едва стигнах и тук вече като на пазара!
— Мамо! Тя иска да купи апартамент! Сама! Със своите пари! Без мен! — Иван Петров се обърна към майка си като ученик, на когото са взели играчката.
— Невена Василева… това някакъв вид шега ли е? — гласът на Галина Маркова стана лепкав и заплашителен. — Да не би нещо да ти хлопа дъската? Нали сме семейство всички заедно! Какви свои пари?
— Ами такива свои — отвърна уморено Невена Василева и свали очилата си, избърса ги бавно и ги сложи обратно. — Защото в нашето семейство всичко винаги е „общо“, но общото винаги са моите пари. А когато стане дума за помощ – извинете ме много, аз съм била на работа.
— Невена… какви ги говориш?! — започна майката на Иван Петров възмутено. — Аз също събирах пари… За зъби! А после ви дадох всичко за ремонта на банята! Забрави ли?
— Не съм искала това от вас. Вие решихте така сами. И освен това – живеете у нас вече три години без да плащате нито ток, нито газ… Аз казала ли съм поне веднъж дума?
— Аха… значи щом съм свекървата – вече съм товар?! — в гласа на Галина Маркова прозвуча театрална обида със силен драматизъм.— Тридесет години живях заради сина си – работех до припадък – а сега преча?! Ей благодаря ти много!
Невена Василева стисна зъби…
