— Достатъчно, Изабела — гласът на Иван звучеше уморено и глухо. — Знаех, че този ден ще дойде.
Изабела застина с отворена уста. Дори безупречният ѝ грим не можеше да скрие как лицето ѝ побеля.
— Ти… знаел си? — едва успя да прошепне тя.
— Да. Още от самото начало. — Иван се отпусна в креслото и изглади гънка по панталона си. — Върнах се от онази командировка с една седмица по-рано.
И първото, което направих, беше да отида в болницата — баща ти беше много зле. Той ми разказа всичко.
Елица тихо въздъхна. Албена усещаше как пръстите ѝ треперят, свити в юмруци.
— Баща ти, Изабела — продължи Иван, — ме помоли да се погрижа за внучка му.
Знаеш ли какво ми каза?
„Тя няма вина за нищо. Не я оставяй да пропадне.“
И аз обещах.
Той се обърна към Елица:
— Спомняте ли си онези пликове от главния лекар? Месечните „премии“?
Това беше моята помощ. Следях Албена да има всичко необходимо.
А когато порасна и показа такъв талант… — усмихна се слабо той, — купих този салон.
Създадох място, където може да развие дарбата си.
— Значи откъде са били тези пари… — прошепна Елица. — А аз си мислех…
Изабела скочи и хукна към съпруга си:
— Иване, но аз не знаех! Бях млада, глупа…
— Млъкни. — В гласа му прозвуча стомана. — Ти изостави собственото си дете.
А сега изведнъж си я спомни? Яви се тук – защо?
Да парадираш с благородство? Или просто от скука реши да играеш със съдбите на другите?
Той се изправи и приближи до Албена. В погледа му имаше странна смесица от нежност и болка:
— Съставих завещание. Салонът за красота и част от имуществото ми ще преминат към теб, Албена.
Това няма да промени миналото, но може би поне малко ще компенсира онова, което ти е било отнето.
Макар че… — усмихна се той, — не съм сигурен дали изобщо ти е липсвало нещо.
— Какво?! — пискливо извика Изабела. — Не можеш! Аз съм ти съпруга!
— Която предаде не само мен, но и собственото си дете — отсече Иван. — Между другото, щом заговорихме за предателства – подавам молба за развод.
Изабела залитна и се хвана за облегалката на креслото:
— Няма да посмееш! След толкова години…
— Ще посмея. Държах те до себе си само заради обещанието към баща ти.
Но сега… – поклати глава той – Сега тази комедия приключва.
Изабела излетя от стаята и трясна вратата след себе си. Отвън се чу ревът на двигател – колата ѝ потегли рязко.
В настъпилата тишина ясно се чуваше тиктакането на стенния часовник.
Албена седеше като оглушена, опитвайки се да осмисли случилото се.
Толкова години този човек бе бдял над нея от разстояние. Толкова години я бе закрилял, помагал ѝ бе и създавал условия тя да расте и твори…
— Благодаря ви… – тихо каза тя.
Иван поклати глава:
— Това е най-малкото, което можех да направя. Знаеш ли… дядо ти беше удивителен човек. Щеше много да се гордее с теб…
Автор: Радка
