— Казва, че имала някакво делово предложение — Албена сви рамене. — Странна е, мамо.
Цял ден ме оглеждаше, задаваше въпроси. За семейството, за теб и тате…
В очите на Елица проблесна тревога. Тя се обърна към печката, но Албена успя да забележи как ръцете ѝ потрепериха.
— Мамо, добре ли си? — обезпокои се тя.
— Да-да, разбира се — побърза да отговори майка ѝ. — Просто неочаквано. Трябва да се обадим на баща ти, нека се прибере по-рано от работа.
Точно в седем пред портата спря черен „Мерцедес“.
Изабела изскочи от колата, придържайки полите на същото онова норково палто.
В ръцете ѝ — плик с логото на скъп магазин.
— Добър вечер! — пропя тя от прага. — Ето ме и мен! Това е за вас, за чайчето.
Албена прие плика и пусна гостенката вътре. В антрето вече я чакаха родителите ѝ — необичайно напрегнати и нащрек.
— Елица! — възкликна Изабела с разперени ръце. — Боже мой, колко време мина… Изобщо не сте се променила!
Майката пребледня:
— Вие… познавате ме?
— Разбира се! — Изабела свали палтото си и влезе в хола. — Аз раждах във вашата болница. Преди двадесет и две години.
В стаята настъпи звънтяща тишина.
Албена местеше поглед между майка си и гостенката, опитвайки се да разбере какво става.
А Изабела вече беше седнала в креслото с крак върху крак:
— Да седнем? Имаме много да обсъждаме.
Всички седнаха – Албена до баща си на дивана, майка ѝ – в креслото срещу Изабела.
Тя извади цигари от чантичката си, но размисли и не запали.
— Дълго те търсих, Албена – каза тя внезапно. – Много дълго време.
Знаеш ли колко е трудно да откриеш дете, което си оставила в родилния дом преди двадесет и две години?
Албена усети как стаята започва да плува пред очите ѝ.
Баща ѝ стисна здраво ръката ѝ.
— Какво… какво говорите? – прошепна тя.
— Истината, мое момиче – Изабела се наведе напред. – Аз съм твоята майка.
Биологичната ти майка.
Аз те оставих онази нощ в болницата…
Елица скочи:
— Как смеете! Появявате се след толкова години…
— Седнете – прекъсна я с жест Изабела. – Не съм дошла да спорим.
Искам всичко да обясня…
Тогава преди двадесет и две години нямах избор…
Иван беше в командировка… аз… сгреших…
Но не можех да задържа детето – това щеше да съсипе брака ми…
Тя продължи да говори още нещо – за пари, за компенсация, за това как всичко можело още да бъде поправено…
Но Албена вече не слушаше нищо повече…
В ушите ѝ бучеше шумът на кръвта й… а пред очите плуваха червени кръгове…
— Махайте се… — прошепна тя тихо. — Веднага напуснете дома ни…
— Но миличка…
— Вън! — извика Албена и скочи на крака със сълзи по бузите си. — Вие сте ми никоя! Чувате ли? Никоя!
Моята майка е тук!
А вие… вие просто…
Не успя да довърши изречението си: входната врата се отвори широко и на прага застана висок побелял мъж с луксозно палто —
Иван лично.
