— Тя е страхотен майстор, а при мен възникна извънредна ситуация.
— Извинете ме.
Албена кимна разбиращо. А Изабела вече се беше обърнала към огледалото и критично оглеждаше отражението си.
— Омръзна ми тази дължина — заяви тя. — Искам нещо… по-дръзко. Вие умеете да правите дръзки прически, нали?
Албена машинално кимна, загледана в разкошната кестенява коса на Изабела.
Такъв цвят не може да се сбърка — естествен, наситен, с топъл отблясък.
Странно, но нещо в този оттенък ѝ се стори смътно познато.
Докато работеше, Изабела не млъкваше нито за миг: чуруликаше за Париж, разсъждаваше за френските козметици, оплакваше се, че е принудена да живее в „тази провинция“ заради съпруга си.
— А вие — попита тя изведнъж, вперила поглед в огледалото — не сте ли мислили да се преместите в столицата?
С вашия талант ще можете да работите в известни салони.
Албена сви рамене:
— И тук ми е добре. Тук са семейството ми и приятелите ми.
— Семейство? — В гласа на Изабела проблесна нещо странно. — Родителите ви сигурно са горди с такава талантлива дъщеря?
— Да — отвърна просто Албена, без да разбира защо тези въпроси я карат да се чувства неспокойно. — Те са прекрасни хора.
Изабела замълча и продължи да разглежда преобразеното си отражение.
Новата прическа наистина я подмладяваше, омекотяваше чертите ѝ и премахваше нотката надменност от лицето ѝ.
— Просто великолепно — проточи тя най-накрая. — Сега разбирам защо всички толкова искат час при вас. Наистина имате… дарба.
Тя извади банкнота от чантата си и я хвърли нехайно върху масичката:
— Не ми връщайте ресто. И знаете ли какво? Бих искала да поговорим с вас в по-неформална обстановка.
Може би ще ми позволите да ви посетя у дома? Да кажем тази вечер?
Албена се смути. Такова не ѝ се беше случвало досега в практиката ѝ.
— Защо? — успя само да промълви тя.
Изабела се усмихна с някаква странна, почти хищническа усмивка:
— Имам… делово предложение. Мисля, че ще ви заинтересува.
И без да чака отговор, тръгна към изхода.
На самата врата се обърна:
— Ще дойда в седем. Надявам се родителите ви също да са вкъщи.
През останалата част от деня Албена не можеше да си намери място от тревога.
Нещо не беше наред с тази странна жена – с внезапния ѝ интерес и начина, по който втренчено гледаше лицето на Албена. Сякаш търсеше нещо там…
Прибра се у дома по-рано от обикновено. Майка ѝ шеташе из кухнята – печеше прочутите си зелникови пирожки със зеле.
От познатия аромат на тесто и подправки душата ѝ малко се стопли.
— Мамо — Албена се подпря на касата на вратата — имаме гости довечера…
Елица се обърна и избърса ръце в престилката:
— Филип ли ще идва? Но още не е петък…
— Не… Не Филип… — поколеба се Албена. — Жената на собственика на салона… Изабела…
Майка ѝ застина с кърпата в ръце:
— Изабела? А защо?
