— Дълго те търсих, Албена — каза изведнъж тя. — Много дълго.
Знаеш ли, не е лесно да откриеш дете, което си оставила в родилния дом преди двадесет и две години.
Албена за трети път провери дали кичурите под фолиото, върху които беше нанесена боята, са се затоплили достатъчно.
Ръцете ѝ, пърхащи над главата на клиентката, изглеждаха безтегловни, сякаш изобщо не докосваха косата.
Отстрани можеше да изглежда, че просто рисува във въздуха, но всъщност твореше истинска магия.
— Албенка, мила — чуруликаше дамата в креслото — само ти умееш така точно да улучиш нюанса.
Миналия път мъжът ми направо онемя като ме видя.
Каза — подмладила си се с десет години!
Албена се усмихна едва-едва. За три години работа бе свикнала с възторжените отзиви, но всеки път ѝ беше приятно.
Обичаше работата си — да превръща жените в кралици, да им дарява увереност и радост.
Да не говорим — живееше за това.
— Благовеста, русото много ви отива — отвърна тихо тя, докато сваляше първия кичур. — Имате толкова благороден тен на кожата.
Ще видите — днес резултатът ще е още по-добър.
В огледалото се отрази доволната усмивка на клиентката. Албена бегло погледна часовника — единайсет и половина.
След Благовеста имаше още три записани клиентки, а после…
Вратата на салона се разтвори рязко и впусна декемврийския студ и жена в разкошно норково палто.
Албена я видя в огледалото — висока, стройна, с перфектна осанка и надменно изражение на лицето.
Такива обикновено ходеха при Преслав — най-скъпият майстор в салона.
Но жената нехайно метна палтото си на ръцете на администраторката и се насочи право към креслото на Албена.
— Вие ли сте Албена? — В гласа ѝ прозвучаха властни нотки. — Имам нужда от подстригване. Веднага.
Албена се обърна с усилие да запази професионално спокойствие:
— Извинете ме, но съм записана за месец напред. Мога да ви предложа…
— Аз съм Изабела Фариева — прекъсна я жената така сякаш само това име беше достатъчно за решаване на всякакви проблеми. — Съпругът ми притежава този салон.
И искам именно вие да ме подстрижете. Веднага!
В настъпилата тишина се чуваше как тиктакат стенния часовник.
Благовеста неспокойно се размърда в креслото си.
Албена усети как студ пробягва по гърба ѝ.
Да… познаваше фамилията Фариев. Кой ли не я знаеше в техния град?
Иван Фариев – главен меценат и благодетел; собственик на половината търговски центрове в града…
Портретът му висеше във фоайето на салона. Но жена му Албена виждаше за пръв път.
— Аз… — започна тя, но Изабела вече беше седнала в съседното кресло:
— Вашите клиентки ще почакат – отсече тя. – Или се съмнявате кой тук е по-важният?
Албена погледна безпомощно към администраторката. Тя само сви рамене – нищо не може да се направи; трябва да се подчиниш…
— Благовеста – обърна се меко Албена към своята клиентка – няма ли да имате нищо против моята работа да довърши Милена?
