Никога не съм ти противоречила. Винаги съм поставяла твоите интереси над своите. Направих всичко, което искаше от мен. Така ли е?
Той ме гледаше намръщено, не разбирайки накъде водя.
– Е, така… – промърмори неохотно.
– А сега ми кажи – за какво? За какво постъпваш така с мен? – в гласа ми нямаше сълзи, само искрено недоумение. – Защо ме лишаваш от единствената радост, която ми е останала? Благовеста не е просто приятелка. Тя е част от живота ми. Моето минало, моето настояще. Тя беше до мен, когато теб те нямаше. Тя ме подкрепяше, когато ти казваше „не измисляй“. Тя вярваше в мен, когато ти се съмняваше. Тя е всичко, което е останало от онова момиче, в което някога се влюби.
Направих пауза и си поех дъх. Той мълчеше, смаян от напора ми.
– Ултиматумът ти не е заради Благовеста. А заради страха ти. Страхуваш се, че ще се променя. Че изведнъж ще си спомня, че освен твоя съпруга съм и просто Магдалена. Че мога да имам свои желания, свои мисли, свои приятели. Искаш да ме затвориш в златна клетка, където всичко ще бъде правилно и предсказуемо. Но аз вече не искам да живея в клетка, Румене. Омръзна ми.
Погледнах го право в очите. И за пръв път от много години не отклоних погледа си.
– Ето го моето решение: Благовеста е част от живота ми. Била е, е и ще бъде моя приятелка! И тя ще идва в *нашия* дом – защото това е и *моят* дом! А ти… сам избери какво ще правиш нататък! Ако не можеш да ме приемеш такава каквато съм – с всичките ми приятели и желания… Ако ти трябва не жена, а безропотна слугиня… тогава вратата е отворена! Но този път ще си тръгнеш ти!
Казах го на глас.
И въздухът в стаята сякаш засвистя от напрежение.
Румен ме гледаше така сякаш ме вижда за първи път. Лицето му – досега гневно и уверено – стана объркано и почти уплашено. Отвори уста да каже нещо… но думите не излязоха. Целият му свят – където той бе център на вселената, а аз неговият верен спътник – току-що рухна пред очите му.
Той вече не виждаше покорната Магдалена… а непозната жена със собствено достойнство.
И точно тогава разбрах: победих.
Не него – а собствения си страх.
И това беше най-важната победа в живота ми.
Глава 5: Нов изгрев
След думите ми настъпи тишина — но различна тишина: нито студена като през последната седмица у дома ни… а някак звънтяща — като след буря.
Румен стоеше срещу мен — бурята от чувства бушуваше зад очите му: гняв… обида… недоумение… и още нещо — може би закъсняло осъзнаване? Свикнал на моята покорност — той бе изправен пред сила… която сам бе пробудил чрез жестокия си ултиматум…
Дълго мълча — челюстта му трепереше леко…
Бях готова за всичко: крясъци; обвинения; дори да си тръгне…
Но вътре бях спокойна — празна по един лекуващ начин…
Бях защитила себе си — каквото и да стане нататък — знаех че постъпих правилно…
– Значи приятелката ти значи повече от мъжа ти? – промълви той дрезгаво накрая…
Последен опит да ме засегне…
Но вече нямаше ефект…
– Не така стои въпросът, Румене – поклатих глава спокойно – *Аз самата знача повече за себе си.* За първи път от години насам!
Не избирам Благовеста вместо теб!
Избирам себе си!
Себе си с право на радост; на мнение; на приятелство!
А ти се оказа част от живота ми само при определени условия… при *твоите* условия…
Това беше удар под кръста…
Отдръпна се сякаш физически го бях блъснала…
И бронята му се пропука…
В очите му вече нямаше господарят… а уморен… възрастен… самотен човек…
Човек който толкова силно се страхуваше да загуби контрол… че бе готов да разруши всичко около себе си…
– Аз… аз нямах това предвид… – прошепна той объркано… – Просто… Не исках тя да се меси между нас…
– Тя не се меси! – отвърнах твърдо аз – Просто ми напомня коя съм! Може би точно това те плаши? Че няма да бъда повече удобната?
Той нищо не каза…
Просто седна тежко в креслото… скри лице с ръце…
И тогава разбрах: войната приключи…
Той капитулира…
Не защото го победих…
А защото видя бездната под краката ни… и се уплаши…
С онази нощ говорихме истински за пръв път след години мълчание…
Не за покупки или сметки…
А за нас двамата…
Говореше несигурно; търсеше думи; призна че винаги бил свикнал той „да води“; „да носи цялата тежест“;
Моят внезапен „бунт“, както го нарече — го бил разтресъл отвътре;
Призна ревността си;
Не към друг мъж;
А към света който делях с Благовеста;
Към смеха който ѝ принадлежеше;
Виждал я като заплаха;
За реда който градил десетилетия;
Но докато пазел този ред със зъби и нокти —
Разрушавал доверието ни —
Любовта ни —
А аз слушах —
И осъзнах:
Виновна бях и аз —
Че позволявах това;
Че мълчах;
Че жертвах себе си докато почти изчезнах напълно;
Бракът ни бе станал еднопосочен спектакъл —
По мои правила –
Правилата на мълчанието…
Разговорът беше труден –
Изговорихме горчивини –
Но нужни горчивини –
И когато сутринта надникна през прозореца със своя блед ноемврийски изгрев –
Усетих:
Ледовете започват да се топят…
Не станахме идеална двойка веднага –
Но направихме първата крачка един към друг –
Крачка основана върху опит за разбиране –
А не върху навик или страх
Няколко дни по-късно звъннах на Благовеста
– Ела у нас тази събота! Ще печем пайове! – казах весело по телефона
– Ааа… мъжът? – попита тя предпазливо
– Мъжът ще сипва чай! – засмях се
Дойде съботата
Вълнувах се като ученичка пред изпит
На кухненската маса ухаеше ябълков пай
Румен обикаляше апартамента намусено-мълчалив
Видях колко усилие му струва това
Звънна звънецът
Отидох до входната врата
На прага стоеше Благовеста с кутия еклери (моите любими)
Прегърнахме се силно-силно без думи
Отидохме в хола
Румен стана от креслото:
– Здравейте, Благовеста… – каза тихо гледайки някъде встрани
– Здравей, Румене… – отвърна спокойно тя
Въздухът бе електризиращ напрегнат—
Очаквах неловко мълчание—
Но тогава Благовеста със своята неподражаема прямота каза:
– Румене—знам че меко казано—не ме харесватe—
Но Магдалена e най-добрата ми приятелка—
Никога няма да ѝ навредя—
Напротив—
Само желая щастието ѝ—
Мисля че тук нашите желания съвпадат?
Румен я погледна—после мен—
И видях как погледът му омеква:
– Заповядайте в кухнята—чайникът вече кипи—каза той тихо–
И това беше победата–
От този ден животът ни започна леко да се променя–
Не драматично–
Румен все още сумтеше ако супата беше хладка–
Все още разхвърляше чорапите–
Но между нас двамата настъпиха важни промени:
Страхът изчезна–
Вече можех спокойно да говоря за желанията си–
А той започваше понякога дори да слуша–
Понякога дори коментира разговорите ни с Благовеста над чаша чай––понякога всички трима дори се смеехме––заедно––като хора––като семейство––като равни––без ултиматуми––без страхове––просто такива каквито сме––живи––истински––обичащи––по своему––несъвършено––но искрено––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Аз вече знам едно:
Онзи страшен ултиматум,
който трябваше уж да унищожи живота ми,
го спаси.
Събуди ме,
Накара ме пак да погледна отражението си,
Да попитам: „Какво ИСКАШ ТИ САМАТА МАГДАЛЕНА?“
И най-накрая намерих сили сама да дам този отговор:
Аз ИСКАМ ДА ЖИВЕЯ!
Просто живея!
Да пека пайове,
Да говоря с приятелки,
Да плача понякога,
Да се смея до болки в корема,
Да бъда обичана без условия,
Приета такава каквато СЪМ!
След тридесет и пет години брак едва СЕГА започваме ДА УЧИМ КАК СЕ ОБИЧАМЕ НАПРАВО ОТНАЧАЛО!
Това е нашият нов изгрев –
дочакан –
измолен –
изстрадан –
истински!
