И ето – на петдесет. Децата ми подариха за юбилея ваучер за СПА-салон. Масаж, маски, обвивания… Никога през живота си не бях стъпвала на такова място. Летях от щастие. А Румен каза: „Празно харчене на пари. И вкъщи те хранят добре. А бръчките ти вече с никаква глина няма да се замажат.“ Каза го уж на шега, но ми стана толкова горчиво, че дадох ваучера на съседката.
И такива „дреболии“ се насъбраха десетки. Той никога не ми забраняваше нищо директно. О, не. Беше по-хитър. Просто обезценяваше всичко – хобитата ми, желанията ми, малките ми радости. Подиграваше им се, омаловажаваше ги дотолкова, че и аз започвах да вярвам, че всичко това е „глупост“, „празна работа“, „загуба на време“. Година след година методично подрязваше крилете ми, докато напълно забравих какво е да летиш.
А Благовеста… Благовеста беше единствената, която помнеше коя съм била. Хвалеше кривите ми сладкиши, възхищаваше се на шалчето за внучката ми, слушаше с интерес възторжените ми разкази за прочетена книга. Тя поддържаше онази искра в мен жива – искрата, която Румен толкова старателно се опитваше да угаси. Тя не беше просто приятелка – тя беше пазителят на моята същност.
И сега, като се опита да отнеме Благовеста от мен, той искаше окончателно да загаси тази искра. Да ме превърне в сянка, в функция – удобно допълнение към собствения си живот.
Една вечер той се прибра особено мрачен от работа. Влезе в кухнята, седна на масата и без да ме погледне каза:
– Утре ще дойдат Никола и жена му към седем часа. Приготви нещо – салата, основно ястие… И купи торта.
Това беше първото смислено изречение към мен за цялата седмица. Издаде заповед – връщаше ме обратно в ролята на домакинята и организаторката на неговия комфортен свят. Беше сигурен, че веднага ще започна да мисля менюто и ще хукна към магазина.
Гледах тила му и усещах как вътре в мен нещо се къса – тънката нишка търпение, върху която всичко досега държеше.
– Няма да приготвям нищо – казах тихо.
Той бавно се обърна към мен с недоумение в очите – сякаш говорех чужд език.
– Какво?
– Казах ти: няма да приготвям нищо – повторих спокойно и сама се учудих колко твърдо звуча; гласът ми не трепереше нито за миг. – Не се чувствам добре. Ако ти трябват гости – готви сам или поръчай храна от ресторант.
Такова нещо той не очакваше от мен. Това беше открит бунт! Аз – тази която винаги изпълняваше всяка негова прищявка безропотно… отказвах! Видях как по лицето му премина сянка: първо гняв… после объркване… после пак гняв.
– Какво си въобразяваш?! – изсъска той.
– А ти какво си въобразяваш бе Румене? – станах аз рязко.– Цяла седмица мълчиш като пън! Постави ме пред ултиматум унижаващ както мен така и най-близкия ми човек! Държиш се сякаш съм твоя вещ! И сега очакваш аз да тичам и сервирам маса за твоите гости? Няма!
Обърнах се и излязох от кухнята със затворена плътно врата след себе си. Чух как крещи след мен; как хвърля лъжицата със звън върху масата… После звънна на Никола и измънка нещо за моето „внезапно неразположение“… срещата отпадна.
Тази нощ за пръв път от години легнах най-в края на леглото с гръб към него… без страх! Не чувствах ужас или вина… а странно горчиво удовлетворение: оказах съпротива! Малка жалка капчица смелост… но моя собствена капчица! Показах му: аз не съм предмет! Аз съм жива! И повече няма да позволя такова отношение!
Стената между нас даде първата си пукнатина… И разбрах: връщане назад няма!
Глава 4: Снимката
На следващия ден тишината вкъщи беше различна… вече нямаше онзи потискащ характер; тя бе напрегната като опъната струна пред скъсване… Румен вече не ме игнорира демонстративно както преди… Сега хвърляше кратки бодливи погледи изпълнени със злоба и объркване… Вчерашният бунт го бе разклатила сериозно…
Свикнал бе аз да съм мек пластилин който може спокойно да моделира по свое желание… а пластилинът изведнъж бе станал твърд със остри ръбове…
Не знаеше какво да прави…
А аз… Аз почувствах една забравена сила вътре в себе си… Страшничко чувство — но едновременно опияняващо…
Оказа се — можеш просто така да кажеш „не“… И светът няма да свърши!
Просто неговият свят леко потрепери…
Цял ден ходех като замаяна — нито можех книга да чета нито телевизор гледам…
Мислите бръмчаха като оси…
Разбирах — разговорът вчера е само началото…
Истинската битка предстои…
Трябваше окончателно решение…
За отвличане реших най-сетне онзи стар скрин в спалнята ни разчистя…
Скриновете винаги пазят спомени…
Старите картички… детските рисунки… някакви бележки…
И онази кутия със снимките…
Изваждах чекмедже по чекмедже безмилостно чистейки ненужното…
И това прочистване носеше странен покой — сякаш подреждах мислите си успоредно със вещите…
И там — най-долу в последното чекмедже — я намерих!
Стара пожълтяла снимка във проста дървена рамчица…
Аз и Благовеста…
На около седемнайсет сме били тогава…
Седим прегърнати върху пейка в парка смеем се до сълзи…
Не помня дори защо сме така весели…
Аз облечена във смешна рокличка на точки; тя с дръзко късо подстригана коса…
Толкова млади сме били… толкова леки… а очите ни горят!
Горят от надежда; нетърпение; вярване че животът предстои — красив щастлив истински!
Седнах направо върху пода притискайки снимката до гърдите си…
И ме заля усещането…
Не просто носталгия…
Нещо много по-дълбоко…
Гледах онова момиче — Магдалена-семнадесетгодишната — и изпитвах непоносимо жал към нея…
За какво ли мечтаеше тогава?
Да стане учител по литература; четящ стихове пред деца; поставящ училищни пиеси;
Да посети Варна през белите нощи;
Да обича истински голямо светло чувство където двама гледат напред а не един друг;
Какво стана с това момиче?
Кога го изгубих?
Записа педагогика;
Но още във втори курс срещна Румен;
Влюби се до полуда;
На третия курс вече чакаха дете;
Наложи ѝ се академична отпуска;
Румен каза: „За какво ти е този институт? Аз ще работя; ти ще гледаш деца ще правиш уют у дома — това е женското призвание.“
И тя повярва;
Напусна университета;
Мечтата ѝ остана заровена под купчина памперси тенджери престилки;
До Варна така й не стигна никога;
Все когато заговореше за това Румен намираше хиляди причини защо било невъзможно:
„Скъпo e“, „децата са малки“, „по-добре картофи садим у вилата“ …
А любов?
Имало ли я е?
Навярно някога – в началото – може би – но после останала само навик бит правила негласни:
Той главният – тя изпълнителят
Не гледаха напред двамата
Той гледаше телевизора
Тя прозореца
През всички тези години до мен стоеше Благовеста
Единствената нишчица свързвала ме с онова момиче от снимката
Единственият човек който знаеше мечтите ми
Който знаеше че освен борш умея обичам стихове от Изабела филми на Георги аромати люляк след дъжд
Румен не просто приятелство целеше да прекрати
Опитваше последната нишчица между мен и самата себе си пререже
Да заличи всякакъв спомен за онази усмихната девойка със ситцевото роклеце
В този миг всичко стана ясно:
Страхът изчезна,
Съмненията замряха,
Остана само ледено ясно спокойствие:
Знам какво трябва направя!
Вечерта Румен пристигна от работа,
демонстративен както винаги –
подмина ме право във всекидневната,
пуснал телевизора –
опитвайки пак игра мълчание –
мислейки че то му е най-силното оръжие –
ала той още незнае:
аз вече съм друга!
Влязох при него,
в ръцете държах снимката –
не я показвах –
тя бе мой талисман,
мой щит!
Приближих телевизора –
изключих го спокойно:
– Трябва да поговорим – казах твърдо тихо уверено.
Погледът му бе смесица между раздразнение изненада:
– Нямаме какво говорим повече! Чакаме твоето решение!
– Ще го получиш – кимнах кратко.– Но първо чуй ме —
не като мъж жена —
като човек човека —
Мълча —
приех това като знак че слуша —
– Румене живяхме трийсет пет години рамо до рамо —
родих ти две деца —
водех домакинството —
готвех перях чистех уют правех —
Отказах мечти работа бъдеще само защото вярвах че така трябва бъда добра майка добра жена …
