Тя просто седна до мен, прегърна ме и мълчаливо плака заедно с мен. Донесе любимите ми сладкиши, направи чай с мента и цяла нощ слушаше как си спомням за мама, разказвам ѝ за детството си, разглеждаме стари снимки. Тя сподели болката ми. А Румен спеше в съседната стая. Той смяташе, че е изпълнил дълга си.
Колко такива моменти е имало? Десетки. Когато децата боледуваха. Когато ме уволниха от работа. Когато депресията ме обземаше и светът изглеждаше сив и враждебен. Румен казваше: „Не измисляй, стегни се.“ А Благовеста идваше, извеждаше ме на разходка в парка, караше ме да се смея на някоя глупост и ми връщаше вкуса към живота.
Благовеста беше моята „спешна помощ“, моят психолог, моето рамо за опора. Тя беше онзи „прозорец“, както сама се наричаше, в задушния ми, подреден и правилен свят. В свят, където всичко беше подчинено на интересите на Румен.
Ръката ми сама посегна към телефона. Набрах номера ѝ.
– Ало, Магдалена? – гласът ѝ звучеше бодро. – Как си? Главата не те боли след нашето „шампанско“?
– Благо… – запънах се аз. Как да ѝ кажа? Как да предам този унизителен ултиматум, без да я обидя?
– Какво е станало? – веднага усети нещо нередно тя. – Гласът ти… Румен?
– Да – издишах аз. – Чу всичко. И той… той каза да избирам.
От другата страна настъпи тишина. Чувах само дишането ѝ.
– Ясно – каза тя най-накрая тихо и спокойно. Без обида или гняв – само някаква бездънна тъга в гласа ѝ. – Значи съм му дошла до гуша с моите свободни приказки.
– Благовеста… прости… Не знам какво да правя… Той…
– Шшт… не се извинявай – каза твърдо тя. – Слушай внимателно, Магдалена. Това не е заради мен. Изобщо не става дума за мен. Става дума за теб и него. За твоя живот. Така че сега не мисли нито за мен, нито за приятелството ни или каквото и да било друго. Помисли само за себе си: какво *ти* искаш? Как *ти* искаш да живееш оттук нататък?
– Не мога без теб… – прошепнах аз.
– Можеш – отвърна меко тя. – Човек свиква с всичко… Ще можеш и без мен… Въпросът е друг: ще можеш ли без *себе си*? Без онази себе си, която се смее, танцува и пече сладкиши? За това помисли добре… А като вземеш решение — обади ми се… Което и да е то — ще го приема… чуваш ли?
Тя затвори телефона.
А аз седях със стиснат апарат в ръце и се чувствах най-самотният човек на света.
Тя беше права.
Тя отстъпи назад — за да не пречи.
Остави ме сама пред най-важния избор в живота ми.
И това беше страшно…
Страшно като в детството — когато се изгубиш сред тълпата и не виждаш ръката на мама…
Цял ден бродех из апартамента като призрак…
Механично избърсах праха…
Пуснах пералня…
Сготвих супа — която може би никой няма да яде…
Домът изглеждаше чужд…
Всяко нещо напомняше за Румен — за съвместния ни живот…
Ето го неговото кресло…
Ето рафтът с книгите му по риболов…
Ето снимката ни — млади и щастливи край морето…
Били ли сме щастливи?
Или просто съм свикнала така да мисля?
Привичка…
Какво страшно слово…
Свикнала бях да отстъпвам…
Да мълча — когато ми се крещеше…
Да изглаждам острото…
Свикнала бях неговите желания винаги да са по-важни от моите…
Бракът ми бе построен не върху любов или уважение —
а върху моята привичка
да бъда удобна…
И сега,
когато след толкова време направих нещо само за себе си —
тази конструкция започна да се пропуква по шевовете…
Румен не опитваше просто
да ми отнеме приятелката…
Опитваше се
да откъсне последната нишка,
свързана със самата мен —
с онази Магдалена,
която още помнеше
какво значи просто така
да бъдеш радостна —
без причина…
И внезапно,
ужасно ясно разбрах:
ако сега отстъпя —
тази Магдалена ще умре завинаги…
Ще остане само функция:
жена,
домакиня,
удобно приложение към неговия живот…
Но осъзнаването е едно —
действието съвсем друго…
Страхът стискаше гърлото със студени пръсти:
страх от самота,
страх на петдесет и осем години
да останеш никому ненужна,
страх: а какво ще правя?
Цял живот стоях зад него —
като зад каменна стена…
А ако тази стена рухне?..
Приближих гардероба
извадих стара картонена кутия надписана „Снимки“
седнах на пода
и започнах да прелиствам пожълтелите кадри:
ето ни с Благовеста в първи клас —
с огромни бели панделки;
ето ни в пионерски лагер —
измазани със сладолед до ушите;
ето ни на бала —
в смешни рокли;
строим планове;
мечтаем:
за голяма любов;
за пътешествия;
за интересна работа;
Благовеста живя ярък живот:
рано овдовяла —
не рухнала;
работила;
отгледала прекрасна дъщеря;
обиколила половин България;
А аз?..
Омъжих се за Румен
построих семейство;
това беше моето щастие?..
Или така съм убедила себе си?..
Вечерта Румен се прибра вкъщи…
Мълчаливо мина през кухнята,
отвори хладилника,
видя тенджера със супа…
Наля си чиния,
изядe я…
Изми чинията след себе си…
Всичко това –
в абсолютна тишина…
Той чакаше –
беше сигурен,
че вече съм пречупена –
че ще дойда при него –
ще започна пак:
„Извинявай“—
ще плача—
ще обещавам—
че Благовеста повече няма крак да стъпне у дома ни—
Но аз мълчах—
седях във всекидневната—
гледах през тъмното прозорец—
И първи път от много години насам—
не чувствах вина—
Чувствах тиха студена ярост.
Глава 3
Пукнатини в стената
Мина седмица…
Седмица оглушителна тишина—
по-шумна от всеки вик…
Живеехме под един покрив като два призрака—
движейки се из едни стаи—
живеещи във паралелни вселени…
Аз готвех—той ядеше;
перях ризите му—той ги носеше;
спяхме в едно легло—между нас зейнала пропаст…
Румен избра най-жестоката тактика—тактиката на чакането:
не крещеше;
не скандализираше;
просто ме *заличаваше*…
Говореше само при нужда—кратко:
„Хляб няма.“ / „Квитанциите къде са?“
Никакви „добро утро“ или „лека нощ“…
Гледаше през мен—сякаш бях мебел…
Наказанието му бе отсъствието му—
присъствайки физически…
И това бе непоносимо…
Първите дни още таях надежда:
че ще размисли;
ще осъзнае абсурдността на ултиматума;
ще каже: „Магдалена, извини ме —
прекалих.“
Всяка вечер,
щом чуех стъпките му във входа —
замирах…
Но той влиза
с каменно лице —
подминава…
И ден след ден
моят копнеж
се топеше —
като сняг под мартенско слънце…
На мястото на надеждата дойде страх:
Ами ако действително си тръгне?
Паника!
Къде ще иде?
Имаме общ апартамент,
вила,
кола…
Имаме деца,
имаме внучета…
Не може ей така
просто
да зачеркнеш
тридесет и пет години…
Заради приятелството ми с Благовеста?
Или може?..
Звъннах на децата…
Опитвах чрез намек
да разбера дали им е говорил…
– Мамо,
при вас всичко наред ли е?
– попита дъщерята Полина.
– Татко напоследък някак напрегнат изглежда…
– Просто умора сигурно –
излъгах.
Работа…
годинките…
Не можех истината им кажа…
Срам!
Срам,
че баща им –
солиден мъж,
глава семейства –
се държи като капризен хлапак;
Срам,
че майка им –
аз –
се оказах поставена
пред такова унижение…
На Благовеста също не звъннах…
Обещах ѝ:
решението ще бъде мое…
Докато го няма —
нямах право
тя пак
да бъде въвлечена
в нашата домашна войничка…
Но мислех постоянно за нея:
липсваха ми шегите ѝ;
гласът ѝ;
здравият разум;
Автоматично посягах към телефона—
за дреболия—
после спирах рязко:
Вакуумът около мен—
който Румен умишлено създаде—
ставаше все по-плътен…
И точно там —
насред тази празнина —
започнах ясно
сама себе си
да чувам:
По-рано вътрешният ми глас потъвaше сред шума:
битови грижи;
семейство;
деца;
А сега —
насред тази оглушителност —
той звучеше толкова отчетливо,
че вече нямаше как
Да го игнорирам.
Започнах да си припомням…
Не големи случки—
малките детайли:
На трийсет години:
запалих се по бродерия.
Купих обръч,
конци мулине…
Започнах картина:
поле макове.
Процесът сам по себе си носеше радост:
бод след бод—
цветята разцъвтяваха върху платното.
А Румен видял казал:
„Пак глупости! По-добре чорапите закърпи.“
Аз прибрах платното…
Повече никога до него не посегнах.
На четирийсет:
колежка предложи курс по испански.
Зарибих се!
Представях как двамата пием сангрия някога край Барселона.
Разказах идея му:
„Испански?! На твоите години?!
Нямаш ли друга работа?!
По-добре уроци учете с внучето.“
Аз отказах курса…
