Тя просто седна до мен, прегърна ме и мълчаливо плака заедно с мен. Без думи, без съвети – само топлината на присъствието ѝ. И това беше повече от всякакви думи. Тогава разбрах: има хора, които не са ти роднини по кръв, но са ти семейство по душа.
Благовеста винаги беше до мен в най-трудните моменти. Когато детето ми се разболя тежко и лежахме в болницата седмици наред – тя носеше чисто бельо, супа в термос и списания, за да ми отвлече вниманието. Когато Румен загуби работата си и вкъщи цареше напрежение – тя ме извеждаше на разходки и ме караше да се смея. Когато баща ми почина – тя държеше ръката ми през цялото време на погребението.
А сега… Сега трябваше да избера между нея и него? Между човека, който споделяше с мен покрива над главата ни, но не и сърцето си… и човека, който никога не е искал нищо от мен освен това да бъда себе си?
Седях в кухнята още дълго след като чашата с вода изстина в ръцете ми. Дъждът не спираше. А аз усещах как вътре в мен се случва нещо ново – бавно, тихо пробуждане. Не бунт, не ярост… а осъзнаване.
Аз имам право да бъда щастлива.
Имам право да се смея.
Имам право на приятелство.
И ако някой поставя тези права под въпрос – дори ако този някой е човекът, с когото съм прекарала три десетилетия от живота си – значи вече не сме на една страна.
В този момент телефонът ми иззвъня. На екрана светеше името „Благовеста“. Задържах погледа си върху него няколко секунди… а после натиснах „отговори“.
