Какво си беше купил тогава? А! Лост за набиране! Сглоби го и вече година не може да го закачи.
Къде тогава върши мъжката си работа?
Но тя замълча.
Гледаше го — този мъж, с когото спи, яде, дели апартамент — и изведнъж осъзна: ако го беше срещнала днес за първи път — това щеше да е първата и последна среща.
Не защото е лош. Въобще не. Но той изобщо не е човекът, от когото тя има нужда. Не се интересува от живота, не търси дълбочина, не иска да се развива, за него комфортът е липса на напрежение, а близостта — липса на конфликти. Това не е нито добро, нито лошо.
„Как можах да се сближа с такъв човек?“ — помисли си Гергана.
— А ти? — попита той изведнъж. — Живееш ли така, както искаш? Правиш ли всичко по твоя начин?
— Аз ли? — Гергана се усмихна. — Не — поклати глава. — Засега не.
Погледна през прозореца. Отвън минаваше двойка. Държаха се за ръце и се смееха.
Изведнъж разбра: трябва да направи нещо; ако иска да живее по различен начин, време е да започне. Иначе ще изживее чужд живот вместо своя собствен.
— Благодаря ти, че ми разказа — каза тя тихо. — Беше интересно.
Той се усмихна.
— Ей, играта беше забавна. Можем пак така да играем от време на време.
Тя кимна и си помисли: а може би още нищо не е загубено?
………………………
Няколко месеца по-късно Гергана отново седеше с Лидия. Този път двете приятелки бяха в любимото си кафене.
— Отдавна не сме си говорили както трябва… Е? Как мина „срещата с непознатия“? — попита Лидия, отпивайки от капучиното си. — Възродихте ли любовта?
Гергана се усмихна и поклати глава:
— Не. Осъзнах, че съм живяла в илюзията за Кирил; че той изобщо не е такъв, какъвто съм го виждала – затова съм му се обиждала толкова често… Това е всичко.
— И?
— Развеждаме се.
Лидия кимна така сякаш точно това очакваше:
— И аз също — каза тя с усмивка.
Гергана я погледна учудено:
— Наистина? А аз мислех… ти и Асен… нали уж всичко ви беше наред…
— Разбира се че всичко беше наред. Както при вас двамата. Помниш ли как ти разказвах – все ме караше да излизаме навън когато просто исках спокойствие?
Гергана кимна.
— Един ден му казах „Хайде“. А знаеш ли какво направи?
Лидия избухна в смях:
— Каза ми, че само се шегувал! А аз знаех още тогава – няма никакво намерение да ходим никъде! Казвах ти – просто ме караше да изпитвам вина!
— Ъъъ… Не знам…
— Какво има за чудене? Но както и да е… Наскоро бяхме у майка му – показа ни новата ѝ подочистачка! Знаеш ги тия модерните – дето не трябва ръчно да ги изстискваш… И Асен ми казва: „На жена ми такава швабра няма ѝ трябва – ако чисти с такава ще стане дебела.“ Я кажи ми какво има в главата на този човек?!
Гергана гледаше Лидия сякаш я виждаше тъкмо сега истински натъжена за пръв път… После Лидия явно събра сили и лицето ѝ отново стана палаво и весело:
— Стига толкова тъжно! Ние сме млади и прекрасни жени! И благодарение на това осъзнахме навреме: до нас просто бяха неподходящите мъже! Сега имаме шанс – както ние, така и те – всеки един от нас може най-сетне да срещне подходящ човек!
— А теб не те ли страх… че може никога да ги срещнем? — попита внезапно Гергана.
— Страх ме е — призна честно Лидия. — Но повече ме плаши мисълта някой ден на петдесет години да се събудя… и осъзная, че съм живяла чужд живот… А теб?
Гергана се усмихна:
— И мен ме страх… но когато партньорът ти отказва компромиси – избираш себе си или него… Аз избрах себе си!
— Е тогава… За бъдещето? — Лидия вдигна чашата кафе нагоре като наздравица.
— За бъдещето! И дано всяка от нас получи точно онова бъдеще, което си представя!
И приятелките чукнаха чашите си с кафе една в друга като наздравица към новото начало.
