— Може би всички те са програмирани така — усмихна се Лидия. — Ето вчера, например. Цял ден съм на крак — чистене, децата, вечеря. Най-накрая сядам с книга. А той идва и казва: „Хайде да се поразходим! Въздухът е свеж, времето прекрасно!“ Представяш ли си?
— И? — попита Гергана. — Отидохте ли?
— Разбира се, че не! Бях капнала от умора! Казвам му: „Не искам, нямам сили.“ А той ми отвръща: „Тъкмо ще се раздвижиш и ще ти дойдат силите!“ Казвам му: „А не можеш ли сам да отидеш?“ Той: „Мога. Но без теб не искам.“
Гергана се усмихна:
— Просто е романтик човекът ти. Иска да прекара време със съпругата си, тоест с теб.
Лидия погледна Гергана като наивно момиче.
— Я стига! Какъв романтик? Не си ли помисляла, че не става дума за разходката? Става дума за това да ме накара да се чувствам виновна. Знае, че ще откажа. Знае, че съм уморена. Но предлага нарочно, за да може после да каже: „Все седиш и нищо не искаш.“ За да ме накара да изпитвам вина и да мисля, че съм лоша съпруга.
Гергана замълча. Не знаеше какво точно да мисли — уж Лидия просто сподели ситуацията си, но тя я разбира по един начин, а Лидия по друг. Може би ако погледне ситуацията с Кирил отстрани… може би и тя подлежи на различни тълкувания… Интересно…
— А знаеш ли какво? Гери! Гергана! — Гергана беше потънала в мисли и се сепна едва когато приятелката ѝ я разтърси.
— Да, тук съм. Слушам те! — Гергана погледна Лидия сериозно.
— Имам едно предложение. Вие с Кирил можете да излезете на среща. Все едно не се познавате изобщо. Все едно току-що сте се запознали. Забавно е, нали? Мисля си, че такава среща може да възроди чувствата ви.
Гергана се засмя. Предложението ѝ прозвуча нелепо… макар че… имаше нещо в него. Да се запознаят отново.
— А защо пък не? — каза Гергана. — Мисля, че можем да опитаме. Няма какво повече да губим.
Гергана погледна Лидия с благодарност:
— Благодаря ти за идеята, приятелко — каза тя.
………………
Гергана избра уютно кафене със заглушено осветление и интересен интериорен дизайн. Пристигна първа, седна до прозореца, приглади косата си и пое дълбоко въздух.
Днес беше непозната жена на среща с мъж, когото почти не познаваше лично – само няколко дни си бяха писали онлайн и решила все пак да го види наживо.
Когато Кирил пристигна, тя му се усмихна и го погледна внимателно – сякаш го виждаше за пръв път.
— Здравей — каза тя щом той приближи масата ѝ. — Ти сигурно си Кирил?
Той леко се смути и огледа наоколо – сякаш проверяваше дали тя не се шегува с него – въпреки че тя предварително го беше предупредила: тази вечер ще играят ролята на хора почти непознати един за друг при първата им среща.
— Ъъ… ами… да… А ти си… Гергана? — попита несигурно Кирил.
— Точно така — кимна тя спокойно. — Благодаря ти, че дойде.
Той седна и огледа заведението:
— Хубаво кафенце е това тук… Аз мислех честно казано, че само ми правиш майтап със срещата…
— Не съм се шегувала — отвърна тя сериозно.
Той леко смутено се усмихна:
— Добре тогава… хайде да играем тази игра…
Разгледаха менюто заедно и направиха поръчка… Всъщност Гергана очакваше Кирил първи да започне разговор – все пак трябваше уж тепърва „да я опознава“ – но той мълчеше и сякаш чакаше нещо…
И тогава Гергана осъзна: при първата им истинска среща навремето Кирил също беше мълчалив… Докато нейното настроение бе страхотно – говореше вместо двама…
Изглеждаше ѝ ясно – този път пак ще трябва тя сама да поеме инициативата в ръце.
— Кирил, толкова много ми е приятно най-после да те видя! Все пак друго си е човек лице в лице – писането онлайн е едно… но живият контакт е съвсем друго! — каза тя ентусиазирано.
