В супермаркета Петър съвсем случайно се сблъска с бившата си съпруга Анна. Щом видя бившия си, тя ококори очи и застина на място. Пред нея стоеше респектиращ мъж — бившият ѝ съпруг Петър, с когото бяха прекарали двадесет и две години заедно, преди да се разделят. Разделиха се по инициатива на Анна — тя подаде молба за развод, а триместната им квартира, която Петър беше наследил от дядо си, бе поделена след ожесточени спорове. Дядото някога работел в Министерството, но загинал заедно със съпругата си при катастрофа, докато се връщали от село. Било тъмно, валял силен дъжд и той не успял да овладее управлението — все пак вече бил възрастен.
— Ох, как му изпих кръвчицата на бившия! Все пак разменихме тристайния апартамент. На него му остана гарсониера някъде почти в покрайнините на града, а аз живея в центъра. Абе като цяло не се ощетих при развода — така обичаше да се хвали пред познати и роднини.
Когато напускаше съпруга си, тя злобно и уверено предрече бъдещето му:
— Сбогом, Петре! Ще загинеш без мен. Ще пропиеш живота си, ще се забъркаш с клошари или още по-зле. Нищо добро не те чака напред. Добре живя благодарение на мен, а сега ти е край… ха-ха-ха… Не ме споменавай със зло.
От раздялата им бяха минали около четири години или малко повече — не се бяха виждали и нищо не знаеха един за друг. Анна зърна бившия си мъж, огледа го внимателно от глава до пети сякаш за да се увери дали това наистина е Петър, поклати глава и каза:
— Здрасти! Да не би това да си ти, Петре? Изглеждаш страхотно — облечен стилно и с вкус… дори изглеждаш десет години по-млад! Какво ти е станало? А аз мислех… ехееее… изобщо не очаквах!
Петър и Анна сключиха брак и живяха нормално — не се караха особено много; всичко вървеше гладко и спокойно. Но с времето животът започна да им изглежда като безкрайна рутина. Всичко това защото живееха само за себе си. Анна не желаеше деца — всеки път когато Петър повдигнеше темата:
— Ох, Петре… още сме млади — трябва да поживеем за себе си! С децата само главоболия… А ние трябва да изкараме повече пари – едно дете само ще ни пречи.
Петър ѝ угаждаше във всичко – защото я обичаше искрено. Вместо това двамата гледаха да купуват модерни мебели за апартамента – скъпи вази със странен дизайн… На Анна все ѝ беше малко. И двамата работеха усилено – обзаведоха тристайния апартамент красиво; купиха хубав сервиз; обличаха се добре… Анна вярваше твърдо: всичко това беше нейна заслуга – тя водела мъжа си по правилния път; без нея той нямало как да живее така.
Минаваше време – деца така и нямаше… После настъпи моментът да опитат бизнес начинание. Петър отвори малък магазин за авточасти – започна скромно и постепенно го разрасна самостоятелно. Построи допълнително помещение към магазина и там откри кафене. С течение на времето кафенето стана популярно и носеше добри доходи.
Анна вече беше напуснала работа – парите стигаха; почти не помагаше на съпруга си в бизнеса… Тя смяташе себе си за генератор на идеи и ръководеше мъжа си уж задкулисно… макар че идеята за магазина всъщност беше негова – или по-точно подсказана от негов съученик, когото срещнал случайно Петър…
