Телефонът иззвъня, на екрана се появи името на Димитър. Елена отхвърли обаждането. Не сега. Емоциите бяха твърде пресни, невъзможно беше да говори спокойно.
На следващата сутрин пристигна съобщение от Димитър: „Хайде да се видим. Мисля, че можем да обсъдим всичко и да намерим компромис.“
Елена дълго гледа екрана, преди да отговори. Какъв компромис? Да прехвърли не целия апартамент, а само половината? Да даде само колата? Или може би Димитър ще поеме ипотеката за друг апартамент, ако толкова иска собствено жилище?
„Не, Димитър. Не ми трябва брак, в който любовта се измерва в квадратни метри. Не мисля, че можем да намерим компромис по този въпрос“, — написа най-накрая Елена и натисна „изпрати“.
Почти веднага след това телефонът отново иззвъня. Този път се обаждаше Таня. Елена се поколеба, но все пак отговори.
— Чуй ме, момиче — започна тя без поздрав. — Глупава си. Такива шансове не се изпускат. Моят син е злато, а не мъж! Умен е, трудолюбив, не пие. Обича те! Как може някакъв си апартамент да е по-важен?
— Не става дума за апартамента — тихо възрази Елена. — А за отношението ви. Ти и Димитър не цените труда ми и постиженията ми. Просто искате да ги присвоите.
— Колко си инатлива — повтори Таня. — Сама съсипваш всичко заради своя инат! Помисли добре! На тридесет и две години вече не си на седемнадесет – красотата си отива, а ти още си сама! Така ли искаш да остарееш?
Елена безмълвно натисна бутона за край на разговора и блокира номера ѝ. Стига толкова. Тя дори не изпита обида — стана ѝ ясно, че няма смисъл да обяснява каквото и да било на Таня. Явно същото важеше и за Димитър.
Още няколко дни Димитър опитваше да се свърже с Елена – дори идваше до дома ѝ и чукаше на вратата – но жената не му отвори нито веднъж. После обажданията спряха окончателно.
Елена научи от обща приятелка, че Димитър започнал връзка с някакво момиче от офиса – такава, която живеела под наем и пътувала с метрото… Вероятно тя нямаше проблем с прехвърлянето на имущество – мрачно се усмихна Елена.
Минаха три месеца.
Елена седеше на балкона в апартамента си с чаша чай в ръка и наблюдаваше залеза. Оранжевото слънце потъваше зад хоризонта, оцветявайки небето в топли нюанси.
Жената замислено гледаше надалеч, припомняйки си онази вечер, която промени живота ѝ.
В началото беше трудно – тя действително обичаше Димитър. Искаше семейство с него… може би деца… Но сега вече болката от разочарованието бе утихнала – вместо съжаление усещаше облекчение.
Дори ако беше приела да прехвърли цялото имущество на Димитър – какво щеше да последва? Ако се родеше дете – Таня щеше ли да настоява то да бъде възпитавано по нейни правила? Ако Елена решеше да учи или смени работа – свекървата щеше ли пак да се намесва?
Телефонът завибрира – ново съобщение от Димитър: „Здрасти! Исках само да попитам как си? Може ли пак да се видим?“ Преди седмица Елена щеше просто да го игнорира… но сега чувстваше достатъчно увереност в себе си и му отвърна: „Благодаря ти! Добре съм… Не виждам смисъл в среща помежду ни… Желая ти успех.“
Елена отпи глътка чай и се усмихна.
За първи път от дълго време насам жената усещаше истинско уважение към самата себе си.
Да — все още беше сама… Но по-добре сама отколкото с човек, който вижда в теб единствено материалната изгода…
И може би някой ден ще срещне онзи човек… който ще оцени не нейния апартамент или кола… а самата нея — със всичките ѝ достойнства и недостатъци…
А може би няма… Но това далеч не е краят на света…
Слънцето окончателно потъна зад хоризонта.
Елена допи чая си и влезе обратно вътре…
Утре я очакваше нов ден…
А заедно с него — нови възможности…
Никой нямаше право повече
да я кара
да жертва собственото си достойнство…
Дори
заради най-великата любов…
