Той не отговори. А тя вече събираше чантата си. Не прибързано — а спокойно.
…
Пролетта беше слънчева. В апартамента на Гинка ухаеше на мед и мляко. Ралица седеше до прозореца, държейки новородената Виктория в ръце. Мъничката дишаше често, неравномерно, но спокойно. Така дишат онези, които са близо до любовта.
Ралица я галеше по гръбчето и си мислеше: „Успях. Успяхме.“ Миналото вече не болеше. То се беше превърнало в броня.
…
Изминаха шест месеца. Ралица работеше вечерно време. Виктория се смееше, растеше. Гинка помагаше. Съседката носеше питки с плънка. Понякога идваха приятелки — просто да бъдат заедно.
Понякога пишеше Тодор: „Прости.“ „Искам да я видя.“ Ралица четеше и оставяше телефона настрана. Не защото беше ядосана, а защото знаеше: няма къде да се върне.
…
Веднъж спря пред витрина с бяла детска количка и плюшено мече — мечта, за която някога бе спестявала пари.
Сега гледаше това без болка. Дори — с благодарност.
Ралица се прибра у дома, влезе в стаята, вдигна Виктория на ръце:
— Ти си моето настояще. Моята най-голяма ценност. Заради теб преминах през бурята. И повече — нито крачка назад.
Зад прозореца започваше нов ден.
