— Без моето съгласие? — гласът ѝ трепереше. — Това бяха нашите спестявания, Тодор. Нашите. За Виктория. За първия ѝ ден в този свят. А ти…
— Недей да започваш. Ще купим по-късно. Най-важното е сигурността. Това е разумно.
— Не, Тодор. Това е егоизъм. Избираш удобството си, а не нас. И дори не се извини.
Тя прекъсна разговора. Светът стана по-тих. И в тази тишина се роди мисълта — време е да си тръгвам.
…
— Гинка, ела, моля те — гласът на Ралица беше тих. — Повече не мога сама.
Гинка пристигна след час. С домашни пирожки и одеяло. Без упреци. Просто я прегърна и каза:
— Разказвай ми всичко. Аз съм тук.
Ралица разказа всичко. И накрая зададе най-важния въпрос:
— А ако не се справя?
— Ще се справиш — каза Гинка. — Защото вече си започнала. А нататък — аз ще ти помагам.
…
Тодор се прибра от работа и, хвърляйки чантата си, извика високо:
— Къде е вечерята?
Ралица излезе от стаята с прибран пуловер и поглед, който той не познаваше:
— Тръгвам си.
Той онемя:
— Какво?.. Шегуваш ли се? Бременна си!
— Сериозна съм. Тръгвам си. Защото ми омръзна да бъда сянка. Омръзна ми да слушам как чувствата ми са глупости. Ти избираш себе си. А сега аз ще избера себе си и нашата Виктория.
