— Без моето съгласие? — гласът ѝ трепереше от възмущение.
— Е, не мислех, че ще е проблем… — отвърна Тодор уклончиво. — Все пак и ти ползваш колата.
— Това не е оправдание! — извика Ралица. — Тези пари бяха за Виктория. За лекар, за дрехи, за всичко!
— Не преувеличавай. Ще върна ги скоро.
— Кога? След като гумите се износят пак? Или когато решиш да си купиш още нещо без да питаш?
Тодор мълчеше.
Ралица затвори очи, опитвайки се да овладее сълзите си. После тихо каза:
— Аз вече не вярвам, че сме отбор. Чувствам се сама в този дом.
От другата страна на линията — тишина. После кратко:
— Не драматизирай.
Тя затвори телефона без да каже нищо повече и дълго седя в тъмната кухня с шкатулката в ръце.
