— Да се вземат употребявани неща за детето — това е нормално — заяви Тодор, без дори да вдигне поглед от телефона си. — Това е икономия! Купих нови гуми — с парите, които бяха заделени за креватчето и количката. Логично, нали?
Ралица рязко се обърна към него:
— А да ме попиташ не ти ли хрумна? Нали заедно планирахме всичко това!
Тодор сви рамене, в гласа му прозвуча раздразнение:
— Защо се палиш? Това е временно. После ще купим. Втора употреба дори е по-добре — няма да ни е жал.
— После? — гласът ѝ потрепери. — След месец ще имаме дете! Осъзнаваш ли, че креватчето и количката не са лукс, а необходимост?
Той изсумтя:
— Ралица, аз сам дърпам всичко. Работя, блъскам се. А ти само претенции имаш. Някой поне ще ми благодари ли?
Ралица стана от стола. В движенията ѝ нямаше острота или суетене — само умора:
— И аз работя. И още нося твоето дете. Боли ме, тежко ми е, страх ме е. А ти… ти само броиш колко си направил. А колко направи за нас?
Тодор започна нещо да мърмори, но Ралица вече не го слушаше. Приближи се до огледалото. Под очите ѝ имаше сенки, лицето ѝ беше бледо, но в погледа ѝ гореше решителност.
