Такова безразличност възмути Елица, но тя нямаше сили да мисли за Оливия.
В известен смисъл Тамара се размина сравнително леко – лекарите предпазливо даваха оптимистична прогноза.
Въпреки това възстановяването ѝ вървеше бавно.
Само благодарение на неуморните усилия на лекарите и грижите на Елица и Георги, след месец Тамара успя да се движи с бастун, да говори сравнително ясно и да извършва елементарни битови действия.
Когато жената започна постепенно да се съвзема, всичките ѝ мисли и разговори се въртяха около по-малката ѝ дъщеря:
— Оливия има толкова прекрасен мъж. Вече я взе при себе си заедно с децата. Скоро ще пристигнат и ще живеят с мен. Или пък ще ме вземат при тях. Отдавна не съм била в Приморско…
На Елица ѝ беше болно да го слуша. Но не заради себе си — тя беше решила да не се обижда на майка си.
А заради Тамара.
Трудно беше да повярваш, че Оливия е способна да се грижи за някого освен за себе си.
Елица отново и отново пишеше на Оливия: „Ела, мама много ти липсва.“
В отговор сестра ѝ само формално питаше как е майка им.
Но няколко месеца след инсулта на Тамара, Оливия най-сетне дойде да я посети.
Майката беше безкрайно щастлива — хвърли се да прегръща по-малката си дъщеря и се разплака.
Оливия обаче остана доста хладна.
— Мама сега винаги ли ще е такава? — попита тя Елица, когато останаха насаме.
— Какво значи „такава“?
— Ти знаеш какво имам предвид…
— Оливия, подиграваш ли ми се? Знаеш ли колко много се борихме, за да може мама отново да говори, ходи, яде сама?! Нито веднъж не дойде през цялото това време! Осъзнаваш ли, че твоите деца докараха мама до това състояние?
Разбира се, децата не са виновни — но в какво изобщо мислеше ти, когато ги оставяше?
— Винаги ме обвиняваш във всичко! Не можех веднага да ги взема!
— А когато трябваше — успя! Знаеш ли колко често мама повтаряше, че ти ще я вземеш? Толкова много ѝ липсваше!
— За какво говориш? Къде точно ще я взема? Съпругът ми е добър човек и ме обича. Но стигат му моите деца. Освен това имаме само две стаи — къде ще сложим мама? Не… просто няма как.
— Горката ни майка! Защо ли те обича толкова?
Оливия си тръгна още същия ден.
Тамара страда няколко седмици от такава тъга, че роднините едва сдържаха сълзите си като я гледаха.
После преодоля огорчението си и погледна по друг начин към голямата си дъщеря.
Изведнъж осъзна колко години е виждала само любимката Оливия…
Беше тежко за Тамара да признае пред себе си колко малко майчина любов и внимание бе дала на Елица – а тя толкова много го бе търсила през целия си живот.
— Прости ми, Еленче… — каза една вечер през сълзи.
— Мамо… моля те! Защо?
— Бях ужасно несправедлива към теб. А сега покрай болестта станах направо нетърпима – усещам го. Как ме изтрайваш?
— Мамче… — прегърна я Елица нежно. — Моля те… Аз толкова много те обичам. Само бъди здрава – друго нищо не ми трябва!
И така продължиха живота си – задружно и щастливо.
И при Оливия всичко потръгна – третият брак най-сетне беше успешен.
С времето общуването между всички членове на голямото семейство постепенно се възстанови отново.
— Имам златна дъщеря! — казваше гордо Тамара пред познати. — И Оливия е добра… — добавяше обикновено след това.
