— Знаеш ли защо? — Защо? — попитахме в един глас с мъжа ми. — Защото нямам зимни ботуши! — отвърна свекърва ми. — Заплатите паднаха, стига само за най-необходимото.
Разбра намека, Илиян?
И аз схванах намека на свекърва си.
Илиян няма да донесе следващата си заплата, която и без това е мизерна, но Надежда ще се разхожда с нови ботушки.
Веднъж на улицата срещнах Тодор, колега на мъжа ми от спорта.
Светослав създаваше впечатление на успял човек, винаги спретнато облечен – за разлика от моя Илиян. — Мария, колко години минаха! — сияеше Светослав. — С всеки ден ставаш все по-красива… — И ти изглеждаш чудесно, Светослав — отвърнах му с комплимент. — Гледам, коремчето ти се е закръглило.
Но ти отива – придава тежест. — Аха, трудов мазол! — засмя се веселякът Тодор. — Как е Илиян, как вървят нещата?
Така нарича моя Илиян – Илиянец. — По-добре недей да питаш… — въздъхнах аз. — Все още се търси и не може да се намери.
След онзи нелеп инцидент на състезанията така и не можа да се съвземе.
Ходи по дребни надници и изкарва жълти стотинки. — Нека дойде при мен като треньор в „Пътя на воина“ – предложи Светослав. – Пари за Илиян няма да жаля.
Знаеш ли колко получават треньорите при мен?
Назова сума, от която направо ми изскочиха очите от орбитите. — Хората започват да усещат нуждата от сигурност – засмя се Светослав. – Предай на Илиян, че го чакам, добре ли? – Това би било просто чудесно – казах благодарно аз. – Огромно благодаря за предложението, Светослав!
Сега времената са трудни, но слава богу успях да изплатя дълговете по апартамента и вече е наш.
А плащанията падаха само върху мен.
Мартинчо скоро ще тръгне във втори клас – сам разбираш колко струва подготовката за училище. – Как да не знам – кимна със съчувствие Светослав. – Имам две деца: дъщерята е в трети клас, а големият вече в пети.
Истинска бездънна яма са тези разходи!
Обещах на Светослав да предам всичко относно работата на мъжа ми, но той реагира остро: – Какво?
Никога няма да работя за Тодор!
Още не съм стигнал дотам да работя за бившия си съперник… – И приятел между другото! – възразих аз. – А Светослав има много високо мнение за теб!
– По-добре ще стоя по цял ден на строежа! – отсече мъжът ми с тон, който не търпи възражения.
Стана ясно: Илиян не желае и дума да става по темата.
Какво ли толкова се е случило между него и приятеля му?
Но няма смисъл човек да си пълни главата с дреболии – има други грижи.
Например първи септември наближава – остава само месец до началото на учебната година.
– Мартине, колко си пораснал тази година! – поклатих глава аз.
Училищната униформа от миналата година вече му е малка; обувките също стягат.
Е какво пък – време е за пазаруване; така повелява природата: децата растат бързо!
– Мамо, нали не забрави какво писаха в училищния чат за канцеларските материали? – напомни синът ми.
Започна да изброява дълъг списък с нужните учебни пособия.
– Помня, синко; през уикенда ще идем до магазина – отвърнах му аз.
Трябва навреме да хванем „вълната“, че после започват блъсканиците и няма минаване!
И татко ще ни помогне… нали така, Илиян?
Нали в петък взимаш заплата?
Мъжът ми промърмори нещо нечленоразделно…
