Имам куп задължения, аз съм старши икономист, разбираш ли.
Илиян мълчаливо продължаваше да яде, без да намира думи в отговор.
Преди беше отличен спортист, майстор по ръкопашен бой, но заради здравословни проблеми се наложи да изостави кариерата си.
Сега Илиян е като захвърлена тресчица в ледена вода – без ясно направление за реализация на таланта си, преживява с разни случайни доходи. — Разбира се, ти си важна клечка, а аз просто съм излязъл на разходка — промърморва той под носа си. — Може спокойно да ме мушкаш с пръст като малко кученце, което е направило беля? — А какво друго ми остава да правя, Илиян? — не издържам аз. — Всички пари, които изкарваш, ги даваш на майка си.
Кога най-сетне ще си намери някого?
Наум наричам Надежда „ловджийката“.
След като съпругът ѝ почина, Надежда почти не успя да потъне в скръб.
Веднага започна търсене на нов спътник и вече осем години не спира с това. — Красимир не се оказа толкова щедър, колкото очаквах — обсъжда свекървата новия си ухажор в нашата кухня. — Помолих го да ме заведе до Бургас, а той категорично отказа!
Казва: максимум до Варна.
И как според теб мога да живея с такъв скъперник?
Ще ми припомни какво е зимно яке!
Защо ми е това? — Просто пазарът на свободни милионери доста се свил — съчувствам на свекървата. — А не сте ли обмисляли по-скромни варианти?
Да речем инженер или бригадир?
Защо непременно трябва да се омъжите за дебел портфейл? — Ох, миличка! — обижда се Надежда. — Не съм родена за инженери.
Искам като в луксозните сериали – лежа край басейн и ми носят коктейли, плодове и сладолед… Особено интересно е това желание предвид факта, че бащата на Илиян беше обикновен университетски преподавател – откъде ѝ идва тази мечта за милионер е загадка. — Мария, твоят директор женен ли е? — внезапно ме пита Надежда. — По моите наблюдения изглежда заможен мъж – видях го на вашата сватба с Илиян.
Само че тогава не разбрах дали беше със съпруга или сам. — Александър е женен и щастливо живее със семейството си — отговарям бързо. — Има две деца и дори внучка. — Жалко… — поклаща глава Надежда. — Какво пък… ще търся моя принц…
— Не ти ли е малко късно за принц? – не се въздържам от сарказъм. – Можеше поне крал или император да поискаш.
— Недей така, Мария! – недоволно промърморва свекървата. – Ти имаш семейство – мъж и син.
А аз съм сама… като три тополи в Роман.
Ето такава ми е свекървата – все търси някого и покой не познава.
Работи като стоковед в магазин „Белият котарак“.
Не е зоомагазин – „Белият котарак“ специализира в битова химия.
Преди време дори опита служебна авантюра със собственика на магазина, но той продаде бизнеса на сестра си.
— Просто нямам късмет! – въздиша свекървата. – Дали пък да не запаля една свещ?
Дори Илиян остана изненадан:
— Мамче… ти сериозно ли? Кой ходи в църквата за женихи?
Наистина ли положението е чак толкова зле?
— Разбира се че зле! – отвръща Надежда. – Никой не харесва майка ти!
