Илиян, моят съпруг, ми постави такъв нелеп ултиматум, че дори ме е срам да го изрека.
Особено като се има предвид, че в този въпрос е замесен нашият син Мартин, който за мен винаги ще бъде на първо място.
Това е абсурд – възрастен мъж иска пари от крехка жена, сякаш е първокласник и моли майка си за захарен памук.
Не, в такава атмосфера не може да се живее. — Прекрасно!
Отлично!
Удивително! — не съм сигурна колко още такива „комплименти“ бих могла да кажа по адрес на съпруга си.
Пак се прибра с празни ръце и виновно сведе поглед. — Защо се сърдиш, Мария? — промърмори Илиян. — Не съм дал на мама последните пари.
Ще изкарам още… — Кой ти се сърди, мили? — запях аз с нежен глас като Ралица от анимацията. — Напротив, ще те похваля!
Продължавай все така.
В нашия дом парите преливат – няма къде да ги харчим… — Ти нали печелиш добре — възрази мъжът ми. — А мама има нужда. — Илиян, ало! — не издържах на поредното му наивно изказване. — Да имаш нужда означава например да няма какво да ядеш или човек да не може сам да се издържа.
Ако погледнеш Надежда, ще си помислиш, че някога е снимала в Холивуд – толкова ярък образ си е изградилa.
В стил „местен гламур“. — Просто търси своята половинка и толкова – не се съгласи мъжът ми. – Мама има право на лично щастие. – Аха, за сметка на нашето семейство – усмихнах се кисело аз. – Откогато я познавам само това чувам от твоята майка: „Дай, дай, дай“… Може би ни бърка с Ротшилдови? – Мама казва, че се запознала с добър човек в една социална мрежа и няма какво да облече за срещата – сподели Илиян. – Решила да си купи рокля… червена… – Разбра ли ме, Марти? – намигнах аз на сина ни, който тъкмо тръгваше за тренировка по футбол. – Татко ти обеща нови бутонки… но забрави за тях.
Баба ти ще дойде на мача с нова червена рокля.
Мартин намръщено кимна и излезе със спортната чанта под ръка.
Реших сериозно да поговоря със съпруга си. – Илиян, кой ти пречи да започнеш нормална работа?
Поне в спортно училище или секция – тренирай деца – казах аз докато сипвах вечерята в чинията му. – Имаш огромен опит и името ти е познато в града.
Вземи пример от твоя приятел Тодор.
Той отвори собствена школа по бойни изкуства.
Отиди при него като треньор. – Аз ли ще работя за Тодор? – поклати глава Илиян. – Това никога няма да стане!
Да бачкам за чужд човек… – А сега помагаш на родния си чичо като лееш основа на строежа – напомних му аз. – И после всичките пари ги носиш на майка си.
Забрави ли как обеща бутонки на сина ни? – Ще купя бутонки… – промълви Илиян с пълна уста. – Следващата седмица ще ги взема… най-хубавите…
Поклатих глава невярващо.
Прясна история… но трудно ми е да повярвам вече.
Щом Илиян получи някакви пари, майка му Надежда веднага разбира това.
И веднага заявява какво ѝ трябва… а той без колебание ѝ предава всичко спечелено. – А аз какво правя? Цялото семейство тегля сама! – зададох поредния въпрос към мъжа ми. – Аз плащам сметките по жилището, купувам храната вкъщи; издържам детето ни и дори следя уроците му…
Работата ми не е фасоване на бонбони, Илиян… а истинско изтощение!
