Тя се уми лицето със студена вода, избърса се с кърпа и се погледна в огледалото.
Под очите ѝ бяха излезли тъмни кръгове, а в ъгълчетата на устните – нови бръчки.
Тридесет и пет години, а изглеждаше много по-възрастна – поне на четиридесет.
Кога беше остаряла така?
Или последните седмици, изпълнени с безкрайни скандали, бяха изцедили силите ѝ?
***
Вечерта Мария седеше на кухненската маса и преглеждаше документи, когато Николай нахлу в стаята с почервеняло лице.
– Предателко! – удари с юмрук по масата. – Албена те е видяла при Симеон! Подписала си дарение зад гърба ми!
Мария вдигна очи.
В погледа му гореше ярост, примесена с някаква животинска алчност.
Никога не го беше виждала такъв.
– Предателка? – спокойно прибра документите в папката. – Аз съм предателка? Сериозно?
– Да! Семейството трябва да е единно, а ти тайно ни лишаваш от пари! Камелия има нужда да спестяваме за университета! Трябва да мислим за бъдещето!
Мария се изправи, опря ръце на масата:
– Слушай ме внимателно. Този апартамент никога не е бил твой, не е твой и няма да бъде. Можеш да се обърнеш към колкото юристи искаш – законът е на моя страна.
Гласът ѝ звучеше хладнокръвно и равномерно.
Николай отвори уста, но не успя да каже нищо.
За осем години брак беше свикнал с друга Мария – отстъпчива, избягваща конфликти.
– Ще… ще съжаляваш за това – най-накрая промълви той, но заплахата прозвуча неубедително.
– Може би – отвърна Мария и взе папката с документите. – Но със сигурност няма да съжалявам за дарението.
Знаеш ли за какво наистина съжалявам?
Че не те видях какъв си по-рано.
Че изгубих години с човек, за когото парите са по-важни от всичко друго.
– Аз просто искам справедливост!
– Не, Николай. Ти искаш пари, които не са твои. И си готов заради тях да се принизиш пред юристи, да търсиш вратички в закона и да заплашваш собствената си жена.
Това ли наричаш справедливост?
Тя излезе от кухнята и го остави сам насред стаята с отворена уста.
През следващите дни почти не разговаряха помежду си.
Николай демонстративно тръшваше врати, дрънчеше със съдове, но повече не отправяше преки заплахи.
Мълчанието му говореше по-силно от всякакви думи — в него се четяха обида, гняв и разочарование на човек, комуто са отнели онова, което смятал за свое право.
***
Седмица по-късно в кантората на Симеон Мария подписваше последния документ; Цветан седеше до нея и нервно мачкаше ръба на сакото си:
– Дъще… сигурна ли си? — попита той отново като нагласи очилата си. — Може би все пак ще го оставиш за себе си? Ние с Гергана ще преживеем…
— Папа… всичко е решено — каза Мария като сложи подписа си и остави химикалката. — Това е правилното решение. Цял живот сте работили за мен… за нас. Нека тези пари най-сетне послужат на вас двамата!
Симеон прибра документите и ги подпечата официално със своя печат.
Всичко беше приключено — нейният дял от апартамента на Невена вече принадлежеше изцяло на Цветан.
— Благодаря ти — каза той тихо като здраво хвана ръката ѝ със своята топла груба длан. — Само че ме е страх…
А Николай как ще реагира?
— Ще се справя, папа…
На връщане тя ползва такси — Цветан предложи да я закара до вкъщи, но тя отказа: имаше нужда да остане сама със себе си преди неизбежния разговор вкъщи.
На телефона ѝ вече светеха пет пропуснати обаждания от Николай плюс едно гневно съобщение: „Къде изчезна?!“
Мъжът я посрещна още на прага — дори не ѝ даде време да свали якето си:
— Третият Веселин каза същото! — избоботи вместо поздрав като размахваше телефона с отворен юридически форум. — Имущество отпреди брака не подлежи на делба!
Но това още нищо не значи!
Ще намеря начин! Ще видиш!
Има прецеденти! Трябва да има!
— Николай… успокой се — каза Мария като събу ботушите си и тръгна към кухнята.
— Как да се успокоя?! Раздаваш нашите пари наляво-надясно! — тръгна след нея той.
— Четох някъде… можело било чрез съд дарението да бъде обявено за недействително!
Ако докажа че родителите ти са те притискали!
Мария мълчаливо напусна кухнята без дума повече; остави го сам сред стаята…
Вътре в себе си вече нямаше нито страх… нито гняв —
само странното усещане за лекота…
Каквото щеше да стане нататък —
тя вече беше готова.
