Мария го погледна спокойно.
— Да. Те имат нужда повече от нас. И без това живеем добре, а те се мъчат с ремонти и болести.
— Отказваш се от два милиона? — гласът на Николай стана по-висок, почти писклив. — Това са пари! Истински пари!
— Това е моето решение, — отвърна Мария твърдо. — Квартирата е мое наследство, баба Невена ми я остави.
— Но ние сме семейство! Твоите пари са и мои пари! — настоя той.
— Не в този случай, — поклати глава Мария. — Това е добрачна собственост. Законът е на моя страна.
Николай рязко стана от стола и започна да крачи из кухнята.
— Значи така? А аз какво? Нищо ли не знача?
Мария въздъхна:
— Николай, ти сам каза, че тази квартира носи само загуби. Сега поне ще помогне на мама Гергана и татко Цветан да си оправят покрива и здравето.
Той замълча за миг, после избухна:
— Ами аз? Аз кога ще си купя нова кола?
Мария го погледна с тъга:
— Може би когато започнеш да мислиш не само за себе си.
Той тресна вратата на хладилника и излезе от кухнята без дума повече.
Мария остана сама сред разхвърляните документи и тежката тишина.
