Мария стоеше до мивката, вече за трети път бършейки една и съща чаша.
Зад нея Николай крачеше между масата и хладилника, стъпките му отекваха силно по линолеума. — А какво ще кажеш за парите? — спря се той, скръстил ръце на гърдите си. — Веднага след продажбата ще взема половината от моя дял.
Чашата едва не се изплъзна от ръцете ѝ и Мария едва я задържа. — Чий дял? — обърна се тя бавно. — Николай, това е апартаментът на баба.
Тя ми завеща своята част още преди сватбата ни. — И какво от това? — сви рамене той. — Женени сме вече осем години.
По закон половината от твоето е мое.
Мария гледаше съпруга си и не можеше да го познае.
Познатите черти изведнъж ѝ се сториха чужди и сурови.
Гънката между веждите, която преди намираше за забавна, сега го правеше да изглежда като човек, решен да стигне докрай. — Сериозно ли говориш? — пресъхнало в гърлото ѝ. — След всичко, което родителите ми направиха за нас? — Това е бизнес, Мария.
Нищо лично.
„Това е бизнес“ – думите на Николай не излизаха от главата ѝ.
Мария седна на табуретката, все още въртейки кухненската кърпа в ръце.
Паметта ѝ невольно я върна осем години назад.
Сватбата им беше скромна – подписаха в Троян и поседяха в кафене с най-близките хора.
Тогава Николай ѝ шепнеше на ухото: „Важно е, че сме заедно – останалото ще дойде“.
След банкета се прибраха в малък едностаен апартамент под наем в покрайнините – едва побираше легло и гардероб. — Папа, ще се справим – убеждаваше Мария баща си три месеца след сватбата, когато той пристигна с предложение. — Защо да киснем с мама в Котел? — Цветан отмести чашата си. — Апартаментът така или иначе е наш общ.
Ще поживеете там засега, ще съберете пари за първата вноска по собствено жилище.
А ние ще се установим в Созопол – така или иначе прекарваме там половината време.
Мария помнеше онзи ден – половин година преди сватбата те с родителите ѝ уредиха наследството.
След смъртта на баба Невена тристайният апартамент в хубав квартал им беше разпределен поравно между тях тримата.
Тогава баща ѝ каза: „Това е твоето зестра, Мария.
Нека ти бъде опора“.
Николай мълчеше и само стискаше ръката на Мария под масата.
Прие без възражения – от задушната гарсониера под наем към просторния тристаен апартамент беше голяма крачка напред.
Когато майка му разбра за преместването, веднага звънна:
— Синко, щом сте получили пари… трябва ми за лекарства…
– обичайната молба, която Мария чуваше поне веднъж месечно от Калина.
Пет години спестяваха всяка заплата до стотинка.
В семейството се роди дъщеря им Камелия.
Гергана идваше да помага с Камелия още щом тя се появи на бял свят – носеше домашни консерви и торби с продукти.
„Спестявайте си парите! Не ги харчете за глупости“ – повтаряше тя всеки път докато разтоварваше поредната чанта с провизии.
Когато най-сетне купиха собствено жилище, решиха да отдадат родителския апартамент под наем.
Мария предложи на баща си:
— Хайде така – две трети от дохода са ваши, една трета моята част. Така е честно и справедливо.
— Доченька моя… вземи всичко ти! На нас пенсиите ни стигат! – махна с ръка Цветан, но Мария настоя доходът да бъде разпределян равномерно между тях според дела им в собствеността.
Сега тя гледаше към Николай как превърта нещо на телефона си – очевидно статии за разделяне на имущество – и мислеше: нима той забрави всички тези години?
Как родителите ѝ се отказаха от Котел само заради тях?
Или може би това винаги е било просто удобство за него?
Просто шанс да извлече полза?
Във вторник точно приготвяше обяда когато телефонът иззвъня внезапно.
На дисплея светеше „Албена“.
— Мария! Повече не издържам! – гласът на съседката трепереше от възмущение.
— Трета нощ поред вашите квартиранти правят гуляй!
Музика до четири сутринта! Викове! Смях!
Вчера извиках полицията – утихнаха само час… после пак започнаха!
Мария въздъхна тихо и притисна телефона между рамото и бузата си докато режеше моркови за супа.
Квартирантите бяха напуснали преди месец; новите бяха дошли чрез агенция – млада двойка със спретнат вид.
— Извинете ме много, Албена.
Още днес ще дойда лично да проверя какво става.
— Побързайте!
Внукът ми учи усилено за матурите… а тук такъв шум!
Мария изключи котлона и похлупи тенджерата.
Написа съобщение на Николай че ще закъснее; той отвърна със смайлче.
Два часа по-късно тя стоеше пред входната врата зад която бе минало детството ѝ.
Вратата беше открехната – ключалката счупена.
