Честите посещения пречеха на Пенка да се занимава с планираните си дела.
Тя реши да въведе ред в работния си график: в чекмеджето на стария бюфет намери химически молив, който не беше използван от близо двадесет години, навлажни го със слюнка и с едри цифри написа върху пожълтяло парче хартия: 16.00 – 20.00.
Грижливо намаза обратната страна на обявлението с варен картоф и го прикрепи към портата, след което я заключи с резе.
След час се появи посетител по-рано от определеното време – Калин, който започна силно да тропа по портата: „Отвори, Пенко, душата ми гори! Чаят не го взимаме напразно!“
Пенка отвори вратата и го покани в двора. – „Вече не съм просто Пенка, а съм… биз… биз…“ (запъна се) „бизнес дама!“ – каза тя и удари с тоягата си по пънчето като с царски жезъл. – „Хайде, прочети пак обявлението ми и ела в определеното време, иначе ще те халосам!“ – и замахна с тоягата… Както твърдеше Калин, Пенка вече не раздаваше безплатно своите напитки и отвари.
Всяка вечер тя се заключваше отвътре и спускаше прашните пердета по прозорците, за да брои парите си, опитвайки се да разбере коя част от дохода е чиста печалба и колко трябва да вложи обратно в развитието на делото.
Пенка добре беше запомнила думите на съседа Петър, че парите трябва да работят… „Ей това е наука! – размишляваше тя. – Ех, ако можех да сваля двайсет години от гърба си, щях да стана истинска дама!“ Въпреки това продължаваше да крие парите си във вързопчета из различни тайници из къщата: зад стара картина, зад рамките със снимки, в джобовете на залежали дрехи в гардероба или зад откъснати тапети.
Само кадифеното портмоне оставаше празно върху скрина като украшение.
От цялото това богатство сърцето на Пенка трепереше — тя жадуваше още повече пари.
Усещаше как тази проклета алчност се загнездва насред старческото ѝ тяло — право в слънчевия сплит — като черно мазно петно, което се разлива във всички посоки и изпълва цялото ѝ същество.
Това предизвикваше парене, боцкане и сърбеж.
Пенка разбираше: ако алчността проникне в съдовете на главата ѝ — това ще бъде краят ѝ.
Тя падаше на колене пред образите на Йордан и Николай и никога не посмя там да крие вързопчетата с пари — молеше се за спасение от греха…
В онова августовско утро жегата бе така силна, че никак не желаеше да отстъпи място на есента.
Пенка бе напълно объркана от суматохата около занятието си.
Сложила бидон с бражка върху включения газов котлон и набързо хвърлила до него една кърпа — побърза към горичката с надеждата бързо да се върне обратно.
Колко точно време прекара там — не усети.
Изведнъж подуши миризма на изгоряло — носена от лекия полъх…
Сърцето ѝ подскочи!
Бързо се прибра у дома — видя черен дим и пламъци танцуваха над къщата ѝ…
Домът изгоря до основи — останаха само навесът и старата плевня.
Пожарната вече бе заминала; хората започнаха да се разотиват…
Краката на Пенка омекнаха; тя рухна върху обърнат поцинкован леген насред двора…
Хванала главата си с ръце повтаряше едно и също:
– „Господ ме наказа за алчността ми! Наказа ме!“
Желаейки поне малко утеха за Пенка, съседът Петър ѝ каза, че житото в плевнята било смлято вече…
Приведена надолу старицата тръгна сама да провери…
Развърза чувала — а вътре сред брашното имаше сиво-зелени хартийки…
Жената на Петър я убеди тази нощ поне да преспи у тях вкъщи…
На следващия ден синът пристигна и я прибра в Бургас.
