От неочакваното богатство на Пенка й се зави свят.
Тя взе чашата с вода, в която държеше изкуствената си челюст, капна тридесет капки валериан и я изпи.
След като се поуспокои, Пенка отдели една банкнота и я пъхна в джоба на полата си, закрепвайки я с безопасна игла.
Останалите пари скри обратно в пазвата си, като придържаше портмонето с вързана кърпа.
Докато вършеше домакинската работа, Пенка от време на време проверяваше дали парите ѝ са още там.
Когато съседът ѝ се прибра от работа, тя го повика от прага:
– Кирилчо, мило дете, искам да поговоря с теб.
– Казвай, Пенко – отвърна Петър. – Вечерята ми изстива.
– Какво е това листче?
– Обясни ми го – прошепна тя тихо и здраво стискаше банкнотата с две ръце като плакат.
Петър ококори очи, отметна шапката назад и подсвирна:
– Я виж ти! Това са сто долара!
Тези пари могат да се обменят за левове.
– А колко ще дадат? – попита тя със затаен дъх.
– Три хиляди.
– Три хиляди за една? – прошепна тя и мигом стисна банкнотата в изсъхналата си ръка.
– А къде може да ги обменим, Петре?
– Не в магазина. В Бургас има специални обменни бюра.
– А откъде въобще имаш тази сума?
– Ива я донесе – пошегува се Пенка…
Цяла нощ Пенка не можа да мигне: страхуваше се мъжът да не се върне за изгубеното; размишляваше къде най-сигурно да скрие доларите и може ли да има доверие на съседа при такава важна работа.
Рано сутринта реши пак да срещне Петър преди той да тръгне за работа:
– Кириле, мило дете, нали често ходиш до града?
– Често ходя, Пенко.
– И днес ще ходиш?
– Ще ходя!
– Добро момче си. Минавай през нужното бюро и размени ми това листче за левове!
– Става! – побърза Петър. – Ще го направя!
– Няма ли да ме измамиш? – попита предпазливо Пенка и разтвори юмрука си със стодоларовата банкнота вътре.
Цялата сутрин Пенка прекара неспокойно. Няколко пъти преброяваше зелените банкноти. Всеки път щом ги вземеше в ръце изпитваше смесица от радост и алчност. Раздели парите на три купчинки — по три банкноти във всяка; разкъса старата си памучна кърпа на три части и уви всяка купчинка отделно. Дълго обикаля из къщата и двора с тези вързопчета без да може да реши къде точно да ги скрие. Накрая едното сложи в чувал със зърно в хамбара; второто — във вътрешния джоб на новия халат в кухнята; третото — под юргана на леглото си.
Поглеждайки часовника, Пенка бързо пое по своята пътечка към горичката… Напред вдясно забеляза как Милена — четиридесетгодишна жена — бърза нанякъде. „Да не би и тя вече да е научила за уединените места за почивка на гости?“ — помисли тъжно бабичката… „Макар че… нещо носи в торбата.“
Пенка започна тайно да следва Милена без да се издава. Жената спря до гъста коприва, измъкна от торбата някакъв голям сребрист предмет и го хвърли силно сред гъсталака:
— Ще видиш ти! Сега ще видиш ти какво значи! — каза ядосано тя. Прибра празната торба под мишница и забърза обратно към селото.
Щом Милена се скри от погледа ѝ, Пенка опря бастуна си о земята и побърза към мястото сред копривите. Копривата беше висока — по-висока от самата бабичка. Правите ѝ четиристенни стебла гордо държаха едри назъбени листа покрити с множество жилещи власинки…
Пенка обиколи два пъти около гнездото от коприва. Любопитството ѝ надви страха от лукавата трева. Завърза кърпата така че лицето ѝ остана скрито — само очите личаха; навлече ръкавите на жилетката до китките; разтвори стеблата с бастуна си… Промъкна се навътре сред гнездото… Грабна току-що хвърления предмет… И започна бавно да го извлича навън…
„О-о-о! Та това е казан за варене на ракия!“
