Пенка живееше в края на Искър, а само на стотина метра от дома ѝ се простираше зелена горичка.
През Искър и горичката минаваше оживено шосе.
От май до есента в тази горичка, която Пенка познаваше като петте си пръста — всяко дърво и храстче — често идваха почиващи, и всички пристигаха с лъскави чуждестранни коли.
Пенка следеше внимателно всичко, което се случваше в горичката.
След като гостите си тръгнеха, тя щателно оглеждаше местата им за отдих и всеки път се връщаше в старата си къщурка с „трофеи“: ту шишове, ту кофа, ту нож, ту пластмасови и стъклени бутилки.
Всичко това се измиваше в стар поцинкован леген и после намираше приложение в домакинството.
Въпреки своите седемдесет и осем години, Пенка беше здрава и енергична жена; винаги носеше своята орехова тояга, която почти не изпускаше от ръце.
Тя категорично отказваше да се премести при сина си от своите „палати“. – „И какво ще правя аз в техния апартамент на шестия етаж? Да седя като кокошка на кацалка?“ – възмущаваше се Пенка.
– „Не! Тук ми е широко: шосето е като циркова арена, а горичката – истински театър на развлеченията. Телевизор не ми трябва“, – разсъждаваше тя пред съседите си.
Един ден през юни, чувайки поредния шум от двигател на кола, навлизаща в горичката, Пенка побърза по една тайна пътечка към мястото — само тя я знаеше.
Скрила се зад храст от къпини, забеляза двама души: солиден мъж и млада жена с фигура като игрива кобилка.
Момичето постла одеяло върху тревата и свали късата си рокличка.
Мъжът веднага съблече сакото и ризата си.
На одеялото се появиха бутилки с напитки и мезета.
Пенка почувства неудобство да наблюдава любовните им игри. Често отвръщаше погледа си и пъхаше в устата ягоди диви ягоди, които току-що бе набрала сред тревата.
Но любопитството надделяваше — Пенка пак вперено гледаше натам, кръстеше се и тихо мърмореше: „Тфу! Безбожници! Господи опази!“
Нито почиващите забелязаха старушката зад храста, нито тя тяхната прибързаност — всички бяха погълнати от своето. А междувременно небето притъмняло — заваля дъжд.
За Пенка това бе освежаващ душ; любовниците обаче побързаха да съберат дрехите си, изтупаха одеялото и скочиха обратно в колата си.
Докато Пенка напускаше укритието си зад храста с бодливи плодове, следа от чуждестранната кола вече нямаше.
Тя пристъпи към утъпканата трева и внимателно огледа мястото за пикник. Вдигна почти пълна пластмасова бутилка минерална вода и недопита бутилка шампанско. Изля съдържанието им върху земята. „Съдът ще ми послужи за светена вода по Йордановден“, помисли си Пенка доволно.
Започна да събира остатъци от храна и ги занесе под близкия храсталак — ругаейки почиващите за нехайното им отношение към природата.
Изведнъж сред тревата зърна кафяв предмет. Когато го повдигна със загрубелите си ръце усети мек велурен допир. „Портфейл“, сви ѝ се сърцето…
Огледа се бързо наоколо дали някой не я наблюдава. С треперещи пръсти отвори портфейла — вътре видя хартийки със сиво-зелен цвят. Измъкна една банкнота – числото сто бе изписано върху нея. „Май са чужди пари“, проблесна ѝ мисълта мигновено…
Бързо върна банкнотата обратно вътре, мушна портфейла под пазвата си и го притисна здраво с две ръце до гърдите – заприпка към дома…
След като заключи всички врати зад себе си у дома, спусна пердетата в спалнята и седна на леглото. Прекръсти се бавно… Извади портфейла… Измъкна парите една по една… И започна внимателно да ги разглежда…
От всяка банкнота я гледаше мъж с високо чело и дълги чупливи коси до раменете…
Задържала дишането си преброи: „Десет по сто… Значи цяла хилядарка!“ – възкликна на глас… Притиснала парите до гърдите си започнала да обикаля из стаята развълнувана… Не знаела какво да предприеме нататък…
