Един сутрин тя не издържа.
Пържеше палачинки за закуска.
Павел седеше на масата и рисуваше с флумастери върху лист хартия.
А Игор пиеше кафе, прелиствайки новините на телефона си.
– Игор, хайде да поговорим – тихо започна Дарина.
– Пак за пари ли? – дори не извърна глава той. – А за какво друго?
Живеем на ръба, броя всяка стотинка, а ти даваш на майка си една трета от заплатата си.
Той рязко остави лъжицата.
– Не разбираш ли?
Майка ми ме е отгледала сама.
Длъжен съм да ѝ помагам. – Но тя има пенсия и работа.
Не гладува, Игор.
А ние имаме кредит и дете.
Той я погледна: — Дете?
Това е твоето дете, не моето!
Отглеждам чуждо хлапе, а ти още ми държиш сметка!
В стаята настъпи тишина.
Павел застина с червения флумастер в ръка, изплашено гледайки възрастните. — Иди в стаята си, зайче — тихо каза Дарина.
Момчето се плъзна от стола и избяга, оставяйки рисунката си.
Думите на съпруга удариха Дарина по-силно от шамар.
Стана напълно ясно: в очите му Павел никога няма да бъде негово дете.
Палачинката в тигана започна да загаря, димът се понесе към абсорбатора.
Дарина изключи котлона, избърса ръцете си с кърпа и спокойно каза:
— Повече никога не ми говори така.
Игор изсумтя и се прибра в стаята си със силно трясване на вратата.
Дарина остана сама в кухнята.
Изхвърли загорялата палачинка в коша и изтри котлона.
От стаята се чуваше гласът на Игор — говореше по телефона с майка си и ѝ се оплакваше.
Тя седна на масата, където допреди малко беше рисувал Павел.
На листа — кривичка къщичка, слънце и три човечета.
Подпис с несигурни букви: „МАМА, АЗ И ТАТИ“.
Нарисуваният татко стоеше отделно от мама и момчето.
Дарина затвори очи.
В главата ѝ внезапно настъпи удивителна тишина и яснота.
Нямаше паника, нямаше колебания.
Само ясно осъзнаване: всичко е приключило.
Без постоянни оправдания защо Павел не може да играе шумно у дома си.
Без унизителни обяснения защо купува нови маратонки за сина си от „семейния“ бюджет вместо от издръжката.
Без тайни преводи към свекървата, които поглъщат една трета от доходите ѝ.
Раменете ѝ сами се изправиха.
Дори не бе забелязала как през тези две години бе прегърбена – опитвайки се да стане по-малка, незабележима, удобна.
— Мамо? — Павел надникна в кухнята.
— Плачеш ли?
— Не, слънчице.
Всичко е наред — усмихна се Дарина и се учуди: усмивката ѝ беше искрена.
— Хайде да довършим палачинките?
С сладко ще ги ядеш?
— С ягодово!
Тя включи котлона.
Ръцете ѝ не трепереха.
На сутринта Дарина се събуди със силно решение.
Вътре нямаше съмнение – само спокойствие и ясен план.
С вързана коса на опашка приготви каша за Павел и докато той ядеше, извади тетрадка.
В нея реши да води отчет: приходи, разходи, възможни спестявания – всичко до последната стотинка.
После всичко започна да се променя.
Започна да работи допълнително вечер – приемаше няколко дистанционни поръчки докато Павел спеше.
Започна постепенно да спестява пари като ги криеше в отделен плик.
Така стъпка по стъпка животът ѝ започна да придобива нов ритъм.
Дарина престана да опитва да въвлича Игор в разговори за бъдещето – те нямаха смисъл вече.
