– Наливаш си из издръжката от бившия, така че я използвай както намериш за добре, а аз съм длъжен да помагам на майка си – каза спокойно Игор, без да откъсва поглед от телефона.
Дарина застина на половин дума и, без да осъзнава, мина с парцала по масата, въпреки че повърхността вече блестеше от чистота.
На котлона изстиваше тенджера с макарони, а на перваза стоеше чаша с недопит чай – сякаш забравена.
Тя беше изморена след работа, бързаше да вземе Павел от детската градина, да приготви вечеря и поне малко да обърне внимание на сина си.
Игор се прибра по-късно от обикновено, седна на масата и вместо благодарност за топлата храна каза тези думи.
– Издръжката е за детето – отвърна тихо Дарина, опитвайки се да овладее емоциите си. – Не е предназначена за мен.
Игор сви рамене така, сякаш това нямаше значение.
В гърдите на Дарина се засилваше чувство на обида, примесено с умора.
Изглеждаше сякаш дори стените в кухнята чуваха и запомняха всяка негова равнодушна дума.
***
Преди две години и половина Дарина срещна Игор на рождения ден на тяхна обща позната.
Тогава тя навърши тридесет години, а Павел беше на две и половина.
Беше минала година от развода ѝ с Боян и тя едва започваше да излиза от състоянието на самота.
Игор я привлече със своята надеждност.
Широки рамене, уверена походка, премерени и съдържателни думи.
След импулсивния Боян Игор ѝ се стори истинска опора.
– Имаш дете? Това е прекрасно! – каза той още на третата среща. – Винаги съм мечтал за семейство.
Дарина се разтопи.
Боян редовно превеждаше по тридесет хиляди лева месечно като издръжка, но емоционално беше дистанциран от сина си.
Виждаха се веднъж на два месеца – и то ако не изникнеше някакъв „спешен ангажимент“.
А тук пред нея стоеше зрял мъж, готов да я приеме с детето ѝ.
Сватбата беше скромна – само най-близките хора присъстваха.
Надежда – майката на Игор – седеше край масата с лице на човек, който не особено желае да бъде там.
Но Дарина отдаде това на умората – жената беше вече шестдесет и пет годишна, работеше като медицинска сестра в поликлиника и вероятно ѝ бе трудно физически.
В началото съвместният им живот вървеше спокойно: малък ремонт в квартира под наем, планове за почивка, разговори за бъдещето…
Дарина въздъхна облекчено: оказа се възможно всичко да потръгне добре между хората, когато те искат да бъдат заедно истински.
Но скоро Игор настояха да купят автомобил. „Без кола сме като без ръце“ – казваше той често.
Дарина се съгласи: щом мъжът ѝ има нужда от това – значи трябва така да бъде. Макар самата тя никога не бе шофирала.
Мъжът тогава я уверяваше:
– Ще се научиш.
А дотогава ще ви возя теб и Макс.
До вилата ни или до парка – където пожелаете!
Но вилата всъщност принадлежеше на Надежда и Игор ходеше там всяка събота и неделя. Сам.
„Мама има нужда от помощ… нали разбираш.“
***
Вноската по кредита беше значителна и всеки месец трябваше сериозно да пестят пари.
– Пак елда за вечеря? – понякога мърмореше Игор над тенджерата.
– Не можем да си позволим повече… – оправдаваше се Дарина въпреки неприятното чувство дълбоко в себе си.
Парите от бившия ѝ съпруг – издръжката – тя харчеше единствено за Павел: купуваше му дрехи, играчки и плащаше курсовете му.
