Вчера тя беше сигурна в тази сума.
А сега стоеше в кухнята на родителите си и не можеше да повярва на случилото се.
— Как можахте? — гласът на Йоана трепереше. — Нали ви молих да ги запазите.
Това са моите пари!
Елена извади от хлебницата меденки и ги нареди в чинийка.
— Твои ли? — усмихна се тя. — А кой плащаше за храната в училище?
Курсовете, занималните?
Роклята за бала за десет хиляди лева?
— Мам, това беше преди петнадесет години!
— И какво от това?
Парите бяха наши.
Така че смятай, че си върнала дълговете си.
Димитър покашля и сгъна вестника.
— Росица е права.
Вилата ни е по-нужна.
Вече не сме млади, трябва да укрепваме здравето си на чист въздух.
— Тате, ти знаеше, че събирам за апартамент!
— Така или иначе нямаше да ти стигнат — сви рамене баща ѝ. — Цените растат.
Докато събираш, жилищата поскъпват.
Затворен кръг.
Йоана ги гледаше — спокойни, уверени в правотата си.
Майка ѝ отпиваше чай.
Баща ѝ трошеше меденка върху салфетка.
— Шест години… — прошепна тя. — Шест години спестявах от всичко…
Ядях инстантни супи…
Обличах се от секънд хенд…
— Ей глупачка! — изсумтя Елена. — Трябвало е да се омъжиш, а не да мечтаеш за апартаменти!
Погледни Иванка — роди две деца, мъжът ѝ построи къща!
А ти все сама, сама…
Нещо се сви и скъса в гърдите ѝ.
Йоана осъзна: те не бяха откраднали парите ѝ.
Просто бяха взели онова, което смятаха за свое по право.
И най-страшното беше… че дори не виждаха нищо нередно в това.
Йоана се отпусна върху табуретката.
Краката отказваха да я държат.
Елена вече беше извадила телефона и прелистваше снимки.
— Виж каква веранда! Остъклена, с отопление! А дворът – десет декара! Представяш ли си?
На екрана пробягваха снимки: бяла къща с червен покрив, цветни лехи, оранжерия.
Димитър се приближи и започна да сочи с пръст към екрана:
— Ето тук ще направя лехите. Ще засадя домати и краставици… Ще имаме собствени зеленчуци – екологично чисти!
Усмихваха се. Доволни, щастливи. Сякаш не забелязваха дъщеря си срещу тях – пребледняла като платно.
„По-добре чужди да бяха ограбили“ – мина ѝ през ума.
От чуждите можеш да се защитиш: аларма да сложиш, ключалките да смениш, полицията да повикаш…
Но от своите?
От родната майка, която те люлееше нощем? От бащата, който те учеше да караш колело?
— …и баня ще построим — продължи майката. — Красимир вече уреди бригадата…
Вълна от ярост нахлу вътре в нея и опари гърдите ѝ отвътре… Но бързо премина – оставяйки само празнота.
