— Нима са откраднали парите? — прошепна Йоана, взирайки се в празния сейф.
Металната кутия зееше с черна празнота.
Пръстите ѝ трепереха, докосвайки студените стени там, където преди лежаха купчини банкноти.
Нищо не беше останало.
Дори пликът го нямаше.
Сърцето ѝ заби толкова силно, че се хвана за вратата на шкафа.
От кухнята долиташе познатото дрънчене на лъжици по порцелан — родителите ѝ пиеха вечерния си чай.
Йоана рязко влезе в кухнята.
Елена спокойно разбъркваше захарта, а Димитър прелистваше вестника.
На масата стоеше вазичка с бисквити „Юбилейни“, както в детството.
— Мамо, къде са парите от сейфа?
Елена повдигна очи, сякаш изненадана от въпроса.
Отпи от чая си и внимателно постави чашката върху чинийката.
— А защо гледаш така?
Изхарчихме ги за вилата. — Тя сви рамене. — Така или иначе нямаше да ти стигнат за апартамент.
Йоана усети как земята се изплъзва изпод краката ѝ.
Остана застинала насред кухнята, неспособна да помръдне.
Думите на майка ѝ продължаваха да ехтят в ушите ѝ.
Баща ѝ продължаваше да чете вестника и от време на време захапваше по някое бисквитче.
— Осемстотин хиляди… — прошепна тя. — Шест години съм ги събирала.
— И какво от това? — Елена стана и изплакна чашата под чешмата. — За твоето образование сме дали много повече.
Репетитори, университет, общежитие…
Шест години Йоана работеше като мениджър в търговска компания веднага след завършването на университета.
Заплатата беше малка, но стабилна.
Ограничаваше всички разходи: хранеше се с инстантни супи, купуваше дрехи от магазини втора употреба, отказваше срещи с приятелки по кафета.
— За какво ти е апартамент? — майка ѝ бършеше ръцете си с кухненска кърпа с извезани петли. — Ще се омъжиш — мъжът ще те осигури.
Първите две години парите стояха по картата ѝ.
После се случи инцидент — някой се опита да пробие онлайн банкирането ѝ.
За щастие банката блокира подозрителната операция навреме.
Но страхът остана.
— Мамо, може ли да държа спестяванията си във вашия сейф? — попита тя тогава, преди три години. — В квартира под наем ме е страх да ги пазя.
— Разбира се, Йоана — Елена дори се усмихна тогава. — Няма проблем!
При нас всичко е сигурно.
Димитър само кимна мълчаливо иззад телевизора тогава.
Всеки месец Йоана носеше поредната пачка банкноти.
Слагаше ги в плик и надписваше сумата върху него.
Майка ѝ прибираше парите в сейфа – стар съветски модел, вграден в стената на онази стая, която някога принадлежеше на Йоана.
— Бившата ти стая вече е нашата спалня — съобщи Елена, когато дъщеря им се върна от Приморско след университета с куфарче. — Не знаехме, че ще се върнеш обратно.
