Телефонът не спираше да звъни.
Петър ѝ се обаждаше, пишеше ѝ, молеше я да се върне, обещаваше да се промени.
Анна спокойно прибираше в кутия сватбените аксесоари — воала с перли, обувките в цвят слонова кост, ръкавиците.
На следващия ден тя стоеше в сватбения салон.
Продавачката поклати глава със съчувствие, приемайки роклята обратно:
— Добре е, че сте го осъзнали навреме. По-добре сега да се откажете, отколкото после да се развеждате.
След това Анна изхвърли поздравителните картички и опакова подаръците, които бяха изпратили роднините на младоженеца.
Апартаментът отново започваше да става нейно лично пространство.
На масичката в антрето останаха само два предмета — годежният пръстен и ключът от дома ѝ.
Същият ключ, който беше взела от Галина.
Той ѝ напомняше, че някои неща не бива да се поверяват дори на най-близките хора.
Една вечер, поддавайки се на увещанията му, Анна се съгласи да се срещнат в кафене.
— Анна, сгреших. Но разбери — Светослав и Десислава наистина нямат къде да живеят!
— И какво от това?
— Ами… честно казано, след сватбата така или иначе планирах временно да ги настаня при нас. За няколко години — докато децата пораснат…
Анна отвори чантата си и извади пръстена.
Ръцете ѝ останаха спокойни.
— Благодаря за честността. Поне сега — каза тя и остави пръстена на масата. После си тръгна без да се обръща назад.
***
Три месеца по-късно Анна наливаше вино в чашите.
На кухненската маса стоеше ваза с бели рози — беше ги купила сама просто защото така ѝ се прииска.
— За твоята свобода! — вдигна чаша Магдалена.
— И за това, че навреме разбра в какво щеше да се забъркаш.
— Знаеш ли… мисля си да се запиша на курс по испански — облегна се Анна назад на стола.
— Винаги съм искала, но Петър казваше, че било пилеене на пари.
— Прекрасно! А после ще скочим до Варна за практика!
Телефонът на Анна звънна.
На екрана излезе непознат номер.
Отговори от любопитство:
— Анна… здравей…
Аз съм Десислава. Жената на Светослав…
— Какво искате?
— Аз… исках да ти се извиня. И… може би… да поискам съвет — гласът звучеше уморено.
— Виж какво стана… Свекървата ни направо ни тероризира. Живеем в едностайния ѝ апартамент – няма място за нищо – тя командори всичко: какво правим с децата, какво готвим…
Не издържам повече… Това е ад…
Може ли случайно знаеш някой, който отдава евтино квартира?
Анна завъртя чашата в ръка и наблюдаваше как светлината играе във винения цвят:
— Деси… можехте още отначало просто да намерите нормално решение вместо да посягате към чуждото…
Успех ви желая…
Анна затвори телефона и погледна към Магдалена.
Приятелката ѝ се усмихваше:
— Остро беше — отбеляза Магдалена.
— Справедливо — отвърна Анна.
— Повече няма да позволя никой друг да управлява живота ми…
Анна вдигна чашата и отпи глътка вино – а очите ѝ за първи път от дълго време блестяха със светлинки щастие…
Слънцето бавно потъваше зад хоризонта и оцветяваше небето в розово-златисти нюанси…
Анна гледаше напред – към бъдещето – и правеше планове…
Само свои…
Само за себе си…
И усещането за свобода я замайваше повече дори от самото вино…
