Тя набра номера на приятелката си Магдалена – единственият човек, на когото се доверяваше безрезервно.
– Магдалена, имам нужда от помощ. Спешно.
Двайсет минути по-късно Магдалена пристигна с такси.
Щом видя бъркотията в апартамента и пребледнялото лице на Анна, веднага разбра какво се случва.
– Така, граждани – каза тя, извади телефона си и започна да снима видео. – Заснемам незаконно проникване в жилище.
Всички ще напуснете апартамента веднага или ще извикам полиция.
– Как смеете! – извика Галина.
Светослав хвърли кутията на пода.
Книгите се разпиляха по паркета.
– Ще съжаляваш за това!
Но Магдалена вече набираше 112.
Хамалите си размениха погледи и побързаха да се изнесат — не им трябваше разправия с полицията и скандал.
След тях останаха роднините на Петър, които хвърляха гневни погледи и заплашваха „да говорят с Петър“.
Следващите часове преминаха като в мъгла.
Пристигна патрул, Анна подаде жалба за незаконно проникване и опит за самоуправство.
Смени ключалките на вратата.
Магдалена остана да пренощува при нея, направи силен чай и седеше мълчаливо до нея, докато Анна изливаше болката и разочарованието си.
***
Сутринта започна като истински ад.
Телефонът звънеше непрекъснато.
Петър, майка му и брат му — всички настояваха Анна да оттегли жалбата, обвинявайки я в предателство към семейните ценности.
Анна не вдигаше телефона.
Петър не намираше място от притеснение:
– Полудяла ли си? Заради теб майка ми беше повикана в полицията! Все едно сме част от криминална хроника!
– Майка ти извърши престъпление. Също като теб — ти ѝ даде ключовете от моя апартамент!
От другата страна настъпи тишина. После Петър смени тона си. Гласът му стана по-мек, почти умоляващ:
– Анн… миличка… това беше просто шега. Проверка преди сватбата. Мама искаше да види как ще реагираш…
Анна погледна годежния пръстен на безименния си пръст:
– Шега? Изнесохте мебелите ми от апартамента — това било шега?
– Да… своеобразно изпитание. В нашето семейство е традиция — изпитваме булката за устойчивост. Мама казва, че една съпруга трябва да умее да отстъпва и да прави компромиси…
– Изпитание… – прошепна Анна, усещайки как всичките ѝ съмнения се стопяват. Всичко стана ясно. Това не беше случайност или недоразумение. Беше проверка за покорство — като към дресирано куче. Оценяваха колко лесно може да бъде управлявана тя самата…
– А ако бях мълчала? Ако бях позволила да ме изгонят от собствения ми дом?
– Тогава щеше да докажеш, че си готова за семеен живот! Че умееш да поставяш интересите на семейството над своите капризи!
Анна се усмихна леко.
В гърдите ѝ се разля странно усещане – нито гняв, нито обида… а лекота. Като че ли невидим товар падна от раменете ѝ:
– Знаеш ли какво, Петре? Каквато шегата – такава ще е сватбата ни…
– Какво имаш предвид?
– Тоест никаква няма да има…
Тя затвори телефона още преди той да успее да избухне в гняв или възмущение.
Анна свали пръстена и го завъртя между пръстите си… После го остави на масата.
За първи път от много време насам почувства, че може свободно да диша.
***
Следващите дни не бяха леки…
