Галина поклати глава, сякаш обясняваше нещо на непослушно дете, и продължи да ръководи хамалите.
— Махайте се оттук — гласът на Анна трепереше от едва сдържан гняв. — Веднага.
— Ох, Анна, защо се държиш като дете? — Галина махна с ръка към нея, сякаш гонеше досадна муха. — В семейството всичко е общо.
Нали ще се омъжваш за моя Петър след месец.
Или не искаш да помогнеш на роднините?
— Това е моят апартамент.
Моя собственост.
Нямате право…
— Право? — Светослав излезе от стаята с кутия спално бельо в ръце.
По лицето му личеше раздразнение. — Ще се омъжваш за брат ми, а вече говориш за права?
Егоистка!
А ние с Десислава скоро ще имаме второ дете.
В едностаен апартамент четирима души — представи си какво е това?
А ти имаш три стаи само за себе си.
— Само за мен… Аз сама купих този апартамент със собствени пари!
Десислава излезе от кухнята с чаен сервиз в ръце — подарък от бабата на Анна. — Анна, хайде де, защо реагираш толкова остро?
Нали сме почти роднини вече.
Освен това Петър каза, че нямаш нищо против.
Анна бързо извади телефона от джоба на дънките си.
Пръстите ѝ трепереха, докато набираше номера на годеника си.
Сигналите звучаха безкрайно дълго.
Накрая прозвуча познатият глас:
— Здрасти, зайче. Вече си у дома? Видя ли изненадата?
— Петър, какво става?
Семейството ти изнася моите вещи!
— И какво от това?
Нали се разбрахме, че на Светослав и Десислава им е тясно.
— Говорихме за това, че им трябва по-голям апартамент. Но не и че ще заемат моя!
В слушалката настъпи неловко мълчание.
После Петър заговори с онзи познат успокояващ тон, с който обикновено утешават истерични жени:
— Анна, не се впрягай толкова. Аз съм глава на нашето бъдещо семейство. Взех решение, което е добро за всички ни. Трябва да ми се довериш.
— Глава на семейството ли? — Анна усети как в нея избухва смесица от гняв и горчива обида. — А аз какво съм? Кученцето ти?
— Не преувеличавай. Просто ми повярвай. Аз по-добре знам кое е правилното за нашето семейство. Поживей малко при мама ми и после ще го измислим.
Анна затвори телефона.
Гърдите ѝ горяха от унижение.
Човекът, за когото възнамеряваше да се омъжи, дори не сметна за нужно да я попита какво мисли тя самата по въпроса.
Разпореждаше се с нейния апартамент и живот така сякаш са негова собственост.
А неговите роднини я гледаха отвисоко – като капризно момиче, което не разбира простите истини в живота.
За тях тя беше нищо повече от придатък към Петър – безволева частичка от тяхното „сплотено семейство“.
Анна прибра телефона обратно в джоба си и се изправи гордо.
Вътре в себе си вече нямаше съмнение – останала бе само студена решимост:
— Достатъчно! Махайте се от апартамента ми! Веднага!
— Как смееш! — Галина пламна от гняв. — Аз не съм някакво хлапе!
— Излизайте! — повтори Анна по-силно. — Или ще извикам полицията!
— Ти сериозно ли?! — възмути се Десислава и притисна към себе си кутията със сервиза. — Нали сме почти роднини!
— Почти не значи нищо! Имате пет минути…
