— Какво си позволявате?!
Това е моят апартамент!
Гласът на Анна трепереше от потрес и възмущение.
Тя стоеше на прага на жилището си, стискайки в едната ръка спортна чанта, а в другата — букет полски маргаритки, които бе купила по пътя от репетицията.
Само допреди малко се изкачваше по стълбите, тананикайки си мелодия от новата постановка.
Мускулите ѝ приятно напомняха за двучасовата репетиция, в душата ѝ звучеше музика, а в главата ѝ се редяха планове за вечерта — гореща вана с пяна, любимият сериал и чаша вино.
Но леко открехнатата входна врата предизвика тревожно свиване в гърдите ѝ.
От апартамента се чуваха непознати мъжки гласове, звуци от местене на мебели, тропот и шум.
Двама хамали изнасяха любимото ѝ люлеещо кресло — същото онова, което бе купила с първата си премия в театъра.
След тях вървеше Светослав — по-големият брат на годеника ѝ Петър — с кутия книги.
Съпругата му Десислава делово опаковаше посудата в кухнята.
А в средата на антрето стоеше Галина — майката на Петър — която като истински командир ръководеше целия процес така, сякаш всичко това беше най-нормалното нещо на света.
— Ах, Анна, най-сетне! — Галина се обърна към нея с усмивка без капка смущение. — Почти сме готови вече.
Остана само спалнята да разчистим.
— Какво значи „разчистим“? — Анна усещаше как земята под краката ѝ се разклаща. — Какво изобщо става тук?
— Ами как какво?
Апартаментът ти е просторен — три стаи, удобно разпределение.
Светослав и Десислава ще се нанесат тук — скоро ще имат второ дете, а в моята гарсониера е тясно дори само с едно.
А ти ще поживееш при нас засега.
Все пак след месец е сватбата ви и после ще сте заедно с Петър.
Може да продадете гарсониерата му, да добавите пари и да си купите нещо свое.
Ще измислим нещо нататък. Но Светослав и Десислава имат нужда точно сега!
Галина пристъпи към Анна и сложи ръка на рамото ѝ като доброжелателен наставник:
— Решихме всичко това на семейния съвет.
— Семейния съвет?! — Анна се дръпна назад. — А аз? Защо мен ме нямаше там?
— Нали беше на работа, после репетиции… — сви рамене Десислава докато прибираше кухненските кърпи в кашон. — Петър каза, че сам щял да говори с теб за всичко това.
Анна си спомни колко дълго бе спестявала за този апартамент.
Седем години…
Седем години отделяше всяка стотинка, работеше допълнително през уикендите, водеше детски танцови групи, отказваше почивки…
Помнеше как подписваше документите с треперещи от вълнение ръце… как получи ключовете… как правеше ремонта сама – избираше плочките… тапетите… мебелите…
— Петър ви даде ключовете… – произнесе Анна не като въпрос, а като твърдение.
— Разбира се, скъпа! – кимна Галина. – Вчера дойде при нас и ни ги даде. Каза да организираме преместването докато си на репетиция…
Искаше да ти направим изненада – направо да се нанесеш у нас без да мъкнеш багаж напред-назад преди сватбата…
Изненада…
Анна едва не избухна в смях от абсурдността на ситуацията…
Човекът, когото обичаше… комуто вярваше… за когото щеше да се омъжи… бе превърнал дома ѝ във всекидневен проход.
