– Не, Асен Лъвов. Това са МОИТЕ пари. Аз ги изкарах. Със собствения си ум и труд. И няма да позволя да ги профукамe за поредната провалена идея на твоя некадърен син.
Това беше удар под кръста. Той се задави от ярост.
– Ти… Не закачай сина ми! Той…
– Какво той? Опитва се? – горчиво се засмях. – Опитва се само да живее на чужд гръб! Първо на твоя, сега решил и на моя. Стига толкова. Купонът свърши.
– Ще съжаляваш за това! – извика той след мен, докато вървях към спалнята ни и затварях вратата след себе си. Прислоних се към нея, дишайки тежко. Сърцето ми биеше лудо. Но това не беше страх. Това беше свобода. Горчива, страшна, но опияняваща.
Не мигнах цялата нощ. Лежах и гледах тавана, слушайки как Асен Лъвов тряска съдове в кухнята, после дълго и ядосано говори по телефона с някого – сигурно със сина си или майка си. Към сутринта в апартамента стана тихо.
Станах както обикновено в шест часа. Измих се, облякох се. Но вместо да отида в кухнята да приготвям закуска, взех чантата си, новата си писалка, новия бележник и тихо излязох от апартамента.
Градът едва започваше да се събужда. Чистачите лениво метяха тротоарите, редки коли шумоляха по асфалта с гумите си. Не отидох на работа. Поех пеша към кея край реката. Утринният въздух беше свеж и хладен. Стигнах до Чкаловските стълбища и слязох чак до водата. Дунав беше огромен, сив и спокоен. Стоях там и гледах бавното му могъщо течение.
А после какво? Не знаех отговора на този въпрос. Да се върна в онзи дом при този човек – не можех повече след като ми показа мястото ми: вещ, функция, портфейл… Но и да тръгна нанякъде беше страшно… Накъде? Бабината гарсониера отдавна бе продадена – парите отидоха за покупката на общия ни тристаен апартамент, където сега царуваше Асен Лъвов… Нямах нищо освен заплатата си и тази нова празна карта в портфейла…
Извадих бележника и писалката си… Пръстите ми инстинктивно легнаха върху гладкото ѝ топло тяло… Отворих първата страница и написах: „Какво всъщност ИСКАМ?“
И под него започнах да изреждам:
1. Да наема квартира – малка – само за себе си.
2. Да подам молба за развод и разделяне на имуществото.
3. Да се запиша на курс по италиански език.
4. Да отида в Бургас по време на белите нощи.
5. Да се науча да пека хляб със закваска.
Списъкът растеше… Някои точки бяха смешни… други — детински… трети — плашещо сериозни… Но всички те бяха МОИ… Пишех ги една по една… И с всяка нова редица дишането ми ставаше все по-леко… Стегнатият възел от страх и вина около гърдите ми — онзи стар възел — започна полека-лека да се разплита…
На обяд звъннах на Жанета Филипова.
– Анна Петрова? Какво ти е гласът? – веднага попита тя притеснено.
– Жанета… Имам една странна молба… Мога ли да поживея у теб няколко дни? Докато намеря квартира?
– Можеш колкото дни поискаш – отвърна без колебание тя.– Ела веднага! Адреса го знаеш! И престани вече с това „вие“!
Вечерта пристигнах пред дома ни придружена от Жанета Филипова и нейния приятел с кола… Асен Лъвов беше там… Седеше в кухнята — посърнал и озлобен… Щом ме видя — скочи…
– А-а-а! Явила се най-после! Разходи ли се хубавичко?! Мислиш ли че ще падна пред теб на колене?!
– Дошла съм за вещите си – казах спокойно минавайки покрай него към стаята…
Събирах само своето: книги; малко дрехи; кутийката с евтините бижута; снимките на родителите ми; служебния лаптоп; скритата в шкафа писалка; бележника…
– И къде мислиш че ще ходиш?! – извика злобно той зад гърба ми.– На кой му трябваш вече?!
– На себе си – отвърнах без да поглеждам назад.– Аз съм нужна сама на себе си…
Когато вече стоях до входната врата със два куфара до мен — той каза онова което вероятно смяташе за последния коз:
– Квартирaтa е записана НА МЕН ако случайно забравяш! Половината е МОЯ по закон! Така че ти няма да получиш нищо!
– Ще я делим през съда… Заедно с всичко останало имущество… И кредита който може би все пак ще решиш да вземеш… – погледнах го за последно…
Пред мен стоеше непознат озлобен остарял мъж… От онзи момък който някога ми рецитираше стихове край Дунав нямаше никаква следа… Както нямаше вече следа от онази момиче-влюбена във вътрешността ми…
Финалната точка бе поставена шест месеца по-късно: съдът; делбата; апартаментът…
Той действително направи всичко възможно да ме остави без нищо…
Но законът бе откъм мен…
Присъдиха ми половината стойност…
Парите стигнаха точно за първата вноска по ипотеката за малко студио — но мое собствено — в нов блок със огромни прозорци…
Стоя пред такъв прозорец точно сега…
Отвън шумоли вечерният град…
На широкия перваз — какъвто винаги съм искала — стоят саксии със теменужки…
В печката бухти първият хляб който сама замесих със закваска — леко кривичък но мой собствен…
На масата лежи разтвореният учебник по италиански език…
Асен Лъвов както чух все пак потънал в дългове купил фургона за Боян Ангелов…
Кафетерията фалирала след три месеца…
Казват че напоследък често пиел… оплаквал се наляво-надясно какви неблагодарни жени бил приютявал при себе си…
Не го съжалявам…
Никой не съжалявам…
За пръв път в живота не съжалявам ЗА НИЩО!
Отварям красивия си бележник…
Вземам любимата писaлка…
И пиша върху нова страница:
„Точка 6: Купуване билет до Рим.“
И се усмихвам…
Защото ЗНАМ…
Че този билет ще бъде мой…
