Искам да си направя чаша билков чай в любимата си чаша, да седна в креслото до прозореца, да взема книга и да чета, докато се стъмни. Искам в почивен ден да не ходя на вилата при свекървата, а сама да отида в музей. Просто да се разхождам из залите и да гледам картини. Искам да си купя онази безумно скъпа писалка с перо и красив кожен тефтер, за да записвам там мислите си. Толкова прости, толкова нелепи и толкова невъзможни желания в сегашния ми живот.
Вечерта у дома ме очакваше нова доза напрежение. Обади се свекървата – Милена Осоговска.
– Анна Петрова, здравей, миличка! – запя тя сладко по телефона. – Асен Лъвов ми звъня – много разстроен беше. Казва, че не искаш да подкрепиш племенника му. Боян Ангелов нали се старае за семейството, иска на крака да се изправи, опора за всички нас да стане. А ти… Как така такава работа? Ние разчитахме на теб. Ти винаги си била най-разумната.
Този нежен глас действаше върху мен като примка около шията. Тя винаги умееше така ловко да извърти всичко, че аз неизменно се чувствах виновна – виновна за това, че съм уморена; че искам нещо за себе си; че не съм готова отново да жертвам собствените си интереси.
– Милена Осоговска, още нищо не съм решила – отвърнах уморено.
– А какво има за решаване? Да помогнеш на близък човек е свято дело! Не обиждай Асен Лъвов – той е буен мъжкар, но бързо му минава. Направи както те моли и ще има мир в семейството.
Мир в семейството. Мир купен с цената на моето самоуважение.
Следващите няколко дни се превърнаха във вътрешна студена война. Асен Лъвов почти не ми говореше, вечеряше демонстративно сам и тръшваше шумно врати. Боян Ангелов ми пращаше съобщения с тъжни емотикони и линкове към статии от рода „Как да започнеш собствен бизнес от нулата“. Аз държах фронта под претекст заетост с новата работа – което беше самата истина. Работата ме бе погълнала напълно: преглеждах архиви, сканирах изключително редки книги от XVIII век и се чувствах като откривателка на изгубени светове. Новата ми малка дебитна карта лежеше в портфейла ми и понякога я изваждах просто за да я държа в ръце – тя беше котвата ми срещу потъването обратно в чуждите желания.
Един ден не издържах повече. След работа минах през скъп магазин за канцеларски материали и я купих – онази писалка: тежка, със златно перо и корпус от тъмновишнева смола. И бележник с дебела кожена подвързия. Изхарчих почти десет хиляди лева – сума, която преди бих сметнала за немислима без дълги угризения на съвестта. Донесох покупката си в библиотеката, скрих я в чекмеджето на бюрото си… почувствах се като заговорничка срещу собствения си живот. Това беше моят малък бунт. Моята лична територия.
Точката на необратимост настъпи след седмица.
Прибрах се у дома изморена, но доволна – приключихме дигитализацията на уникален атлас на Русе от XVIII век.
Асен Лъвов ме посрещна още във входа с необичайно доволно изражение:
– Имам ти новина! – обяви той тържествено. – Помниш ли как ти казах за фургона дето Боян Ангелов намерил? Ето! Уредих го! Утре го гледаме!
– Да го гледаме? – учудих се аз.– Но нали още нищо не сме решили относно парите?
– А какво има тук за решаване? Всичко уредих! Обадих се на един стар познат от банката… помниш Христо Кирилов? Обясних му ситуацията… каза: няма проблем! По твоята нова заплата дават до два милиона лева кредит! Утре сутрин само ще минеш през него — подписваш документите — готово! Аз вече говорих с продавача на фургона — оставих капаро!
Гледах го онемяла — въздухът сякаш изчезна от дробовете ми.
Той оставил капаро.
Той говорил с банката.
Той решил всичко.
Моята роля бе сведена до това просто „да сложа подпис“.
Аз вече не бях човек.
Бях функция.
Банкомат.
Предмет без душа.
– Капаро ли?! – повторих глухо чуждия глас със собствения си език.– Откъде имаш пари за капаро?
– Айде де… взех ги от старата ти карта… имаше там едни трийсет хиляди останали… така или иначе вече не я ползваш — нали получаваш заплатата по новата…
Взел пари от картата ми.
Без разрешение.
Не просто поискал или настоял — направо бръкнал в портфейла ми като крадец.
В този миг вътре в мен нещо окончателно прекъсна.
Тънката нишка търпение,
предена години наред,
се скъса със зловещ пукот.
– Не… – казах аз толкова тихо,
че той май дори не чу.
– Какво „не“?! – намръщи се той.– Не „не“, а „да“. Утре точно в десет ще бъдеш при Христо Кирилов!
– Казах: НЕ! – Вдигнах очи към него
и сякаш тогава
за първи път
от много години насам
той видя истинската мен:
не познатата „Анна-жена“,
а непозната жена
с леден поглед
в чиито очи нямаше място вече
нито страх,
нито вина,
нито прошка…
– Няма да ходя никъде!
Няма нищо да подписвам!
За миг той онемя…
После лицето му започна яростно
да почервенява…
– ТИ… ТИ ВЪОБЩЕ В СЪЗНАНИЕ ЛИ СИ?! Аз вече уредих всичко!
Дал съм дума!
– Това са твоите проблеми –
отсякох спокойно,
сваляйки палтото си.
Ръцете повече не трепереха.
Вътре цареше звънтяща ледена пустота:
– Ти даде дума?
Тогава ти изпълнявай!
Без мен!
И без моите пари!
– Ахаааа… твоите пари ли?!
Изрева той:
— За кого се мислиш бе?!
Библиотекарке!
Книжния прах гълташ срещу три стотинки!
Случайно веднъж повишиха заплатката ти —
вече корона носиш?!
А ако не бях аз —
щеше още там сама
в дупката си
да киснеш!
Това са НАШИТЕ общи пари!
Защото сме СЕМЕЙСТВО!
