– Фургон, оборудване… Това са всичките ми нови заплати за година, ако не и повече.
– И какво от това? После бизнесът ще тръгне, ще ти върне всичко с лихвите! – самодоволно заяви Асен Лъвов, сякаш вече пресмяташе бъдещите печалби. – Не бъди дребнава, Анна Петрова. Нали не сме чужди хора.
Вечерта, както и очаквах, се състоя „семейният съвет“. Боян Ангелов пристигна с такси, ухаещ на модерен парфюм и обут в скъпи маратонки, които очевидно не подхождаха на статуса му на безработен. Разстла върху кухненската маса разпечатки от интернет: снимки на кафейни фургони, ценови листи за кафе-машини, изчисления за „приблизителна печалба“. Асен Лъвов седеше до него, важно кимаше и вмъкваше реплики от рода на: „Ето виждаш ли – всичко е премислено!“ или „Делови подход има моят син!“
Мълчаливо сипвах борш в чиниите. Ароматен, плътен – точно такъв, какъвто обичаше Дима. Винаги съм се стараела да бъда добра съпруга. Да създавам уют, да готвя вкусно, да не противореча по дреболии. Когато се оженихме преди двайсет години, той беше друг човек. Внимателен, грижовен. Работеше на строеж като обикновен работник, а аз – млада библиотекарка току-що завършила университета. Живеехме в моята малка гарсониера от баба ми и бяхме щастливи. Разхождахме се по крайбрежната алея в Русе, ядяхме сладолед и той ми рецитираше стихове собствено творчество – нескопосани, но искрени до болка. Къде изчезна всичко това? Кога грижата му се превърна в контрол? Кога любовта стана навик? Може би когато стана бригадир и започна да трупа връзки и пари… А аз си останах „тихата Анна Петрова от библиотеката“. И когато след смъртта на първата си жена доведе у дома десетгодишния Боян Ангелов – приех го като свой син. Перях му винаги мръсните дънки, проверявах домашните му работи, лекувах настинките му… А той порасна и сега ме гледаше като досадно препятствие по пътя към лесното забогатяване.
– …така че първоначалната инвестиция ще е около милион и половина лева – говореше Боян Ангелов с пръст върху разпечатките си. – Но ще се изплати още след шест месеца! Анна Петрова, нали разбирате – това е златна мина!
За първи път тази вечер се обърна директно към мен и мазният му поглед ме накара да потръпна.
– Бояне… това са много пари – казах тихо. – Аз нямам такива средства.
– Как така нямате? – усмихна се фалшиво той. – Татко каза, че вече сте с нова длъжност и заплата… Може да вземете кредит срещу удостоверението ви за доходи! Вече сте ценен служител! Банката ще ви даде с удоволствие.
Асен Лъвов веднага подкрепи:
– Синът ми е прав! Ще го вземем на твое име пък той сам ще го изплаща от печалбата си. Всичко честно е! Ти нищо не рискуваш.
Спуснах поглед към чинията със студения борш пред мен. Нищо не рискувам… Освен името си. Заплатата си. Бъдещето си… Те вече бяха решили всичко помежду си без мен. Аз не бях участник в разговора — бях ресурс. Банкомат с функция за приготвяне на борш.
– Трябва да помисля… – измъкнах най-решителната фраза на която бях способна тогава.
– Какво има да мислиш?! – избухна Асен Лъвов.– Действай докато другите още спят! Анна Петрова недей инати!
– Казах ти: ще помисля! – повторих малко по-силно от очакваното дори за себе си.
На следващия ден в службата бях като извън себе си — буквите в старинните книги плуваха пред очите ми; мислите ми се блъскаха една в друга без ред или посока… По време на обедната почивка при мен седна Жанета Филипова — младата колежка от съседния отдел: моя пълна противоположност — остра езиково жена със съвременни възгледи; къса прическа; пиърсинг в веждата… Преди няколко години се беше развела; живееше сама със заем за апартамент; много пътуваше… Изглеждаше напълно щастлива.
– Анна Петрова… какво сте такава кисела днес? Да не ви дадоха премия само устно? – пошегува се весело тя докато развиваше кутията си с някаква модернистична киноа…
И аз — изненадвайки дори себе си — ѝ разказах всичко: за мъжа ми; за доведения син; за кафето-на-колела; кредита… Говорех объркано; несвързано; чувствайки се глупава и безсилна… Жанета слушаше мълчаливо без прекъсване — само присви тънките си вежди…
– М-дааа… класика жанра… Седнали са ви на врата и краката отпуснали надолу… Знаете ли какво казваше баба ми? „Когато конят тегли добре — товарят го още.“ Това сте вие точно така…
– Но все пак това е семейство… трябва да помагам… нали така?
– На кого точно? На възрастен човек който до трийсет години не е научил как сам да изкарва пари? Или на мъж който брои вашата заплата като своя собственост?
Жанета ме погледна право в очите:
– Анна Петрова… чуйте ме добре: моят бивш беше абсолютно същият типаж: „Трябва ни нова кола“, „трябва ремонт у майка ми“… А когато попитах: „А какво трябва НА МЕН?“ — остана шокиран! Оказало се че нищо не трябва освен аз да обслужвам неговите желания…
Затова взех своята половина от нашето общо „ние“ — и заминах!
И знаете ли какво?
Нито веднъж не съжалих…
Тя дояде киноата си и добави по-меко:
– Това е вашият живот.
И вашата заплата.
Вие сте я изработили.
Не те.
Помислете какво искате ВИЕ.
Не те.
ВИЕ.
Думите ѝ кънтяха цял остатък от деня вътре в мен…
„Какво ИСКАМ аз?“
Странен въпрос…
Почти забравен…
Толкова отдавна сама себе си не го бях питала…
Искам ли нов автомобил?
Не…
Обичам да ходя пеш или да пътувам с трамвая докато наблюдавам града…
Искам ли кожено палто?
Не…
Жал ми е животните…
Аз просто…
Аз просто искам спокойствие…
Да мога след работа спокойно да се прибера у дома…
Където никой нищо няма да изисква от мен…
