– Нужна ни е твоята заплата – заяви съпругът ми, докато оформях новата сметка.
Думите му паднаха в стерилната тишина на банковия офис като тежки, мръсни камъни. Подскочих, пръстът ми се плъзна от екрана на терминала. Младата служителка, която до преди миг чуруликаше за предимствата на „премиум обслужването“, млъкна уплашено и впери поглед в съпруга ми – Асен Лъвов.
Той стоеше зад стола ми – едър, с яке, пропито от миризма на строеж и тютюн – и не гледаше мен, а момичето. В погледа му се четеше пренебрежението на човек, свикнал да командва дребните офисни мравки. Не молеше. Просто констатираше факт.
– Асене, почакай малко, почти приключих – прошепнах аз с пламнали от срам бузи.
– Какво да чакам? – премести поглед към мен и в сивите му очи проблесна обичайното нетърпение. – Анна Петрова, трябват ни пари. Сега веднага. А ти тук си местиш хартийки. Нова сметка, стара сметка… Каква е разликата? Важното е да има пари вътре. Твоите.
„Ни“. Това негово „ни“ винаги означаваше „него и неговия син“. Моя доведен син Боян Ангелов.
Аз съм Анна Петрова, на четиридесет и осем години, последните двадесет и пет от които работя в областната библиотека в Русе. Тиха и незабележима като старинен фолиант на най-горния рафт. Животът ми беше подреден до минута: ставам в шест сутринта, приготвям закуска за съпруга си, осем часа в ехтящото мълчание на книгохранилището, вечеря, сериал и сън. През уикендите – основно почистване и пътувания до вилата на майка му Милена Осоговска, където плевях безкрайните лехи под нейния неодобрителен поглед.
И ето че за първи път от много години насам нещо се случи във вселената ми. Не просто ме повишиха – създадоха нова длъжност специално за мен: ръководител отдел „Цифровизация на редкия фонд“. Звучеше солидно, почти академично. Но най-важното беше заплатата към тази длъжност – почти двойно по-висока от скромното ми възнаграждение досега. Това не беше просто кариерен напредък; това беше тектоничен разлом във финансовия пейзаж на личния ми свят. И ето ме тук – в банката – откривам отделна сметка за заплатата си. Малък символ със силно значение: нов живот започваше за мен.
Исках тези пари да бъдат мои. Да мога най-сетне без обяснения да си купя не нови ботуши само защото старите са се скъсали… а например скъп курс по история на изкуството – мечта още от студентските години! Или просто да изляза с колеги на театър без угризения дали ощетявам семейния бюджет.
– Само пет минути още, Асене – обърнах се пак към застиналото момиче отсреща ѝ: – Извинете… можем ли да продължим?
Асен Лъвов изсумтя през носа си и се дръпна към прозореца с демонстративно скръстени ръце пред гърдите си. Цялото му тяло крещеше: „Хайде де! Имам по-важни дела от твоите женски прищевки.“ Знаех какви са тези „дела“. Снощи Боян Ангелов — трийсетгодишният му син от първия брак — пак дойде да проси пари за поредния си „бизнес проект“. Този път ставаше дума за кафене върху колела… Преди това бяха vape-магазинче, сервиз за телефони и дори развъждане на елитни хамстери! Всички проекти завършваха със зрелищен провал и оставяха след себе си дългове… които така или иначе покривахме ние двамата — със заплатата на Асен Лъвов плюс моята скромна лепта.
Подписах последните документи и взех новоиздадената пластмасова карта с договора към нея. Ръцете ми леко трепереха; радостта и очакването отпреди час вече бяха заменени с тревожно напрежение.
– Готова ли си? Хайде тогава! – отсече Асен веднага щом станах от стола.
Вървяхме мълчаливо към старата му Нива — купена уж за риболов и горски излети — чийто салон бе пропит завинаги с миризма на бензин, риба и мухъл. Седнах отпред до него внимателно поставила чантата с ценната папка върху коленете си.
– Та какво стана със заплатата? Колко точно ти увеличиха? На Боян трябва помощ при стартирането… Момчето гори в идеята! Всички вече пият кафе навън! Тематиката е актуална! Само трябва правилният бус да се намери… той вече има набелязан един…
Гледах през прозореца как покрай нас преминават старинните търговски къщи в централната част; далеч блестеше лентата на Дунав като огледало под слънцето… Колко обичах този град — неговия спокоен ритъм; величавото му достолепие… Работата ми в библиотеката никога не бе просто служба — тя бе призвание! Докосвах историята всекидневно; вдъхвах прахта ѝ; чувствах се частица от нещо голямо…
А после се прибирах у дома — където всичко това изчезваше сред битовизми и претенции…
– Асене… още дори първата заплата не съм получила… – започнах предпазливо аз… – И мислех…
– Какво точно мислеше?! – прекъсна ме остро той.– Анна Петрова… недей пак започваш… Семейството е най-важното! Синът има идея; трябва да го подкрепим! Кой друг ще го направи?! Знаеш добре — вложих всичко налично по обекта… нямаме свободни средства… А твоята добавка идва точно навреме! Това е съдба!
Съдба…
Моите безсънни нощи над методики по дигитализация… моите доклади пред конференции… моят проект — защитаван със зъби пред кисел академичен съвет…
Всичко това… само за да може „да потръгне“ бизнесът на Боян?
– Но това са огромни суми… – прошепнах аз.– Фургонът… оборудването… Това са всичките ми нови заплати поне за година напред…
