Мария току-що бе преминала прага на четиридесет и петата си година — жизнена, здрава, с любима професия. В свободното си време обичаше да се отдава на четене или плетене. Единственото, което липсваше в живота ѝ, бе семейство – а с това и усещането за пълно щастие. Докато се наслаждаваше на обичайната си вечер, телефонът звънна. На екрана се появи името на бившия ѝ съпруг. Гласът от другата страна звучеше неясно, сякаш говореше със затруднение или бе под влияние на алкохол. Каза, че лежи в болница и я помоли да го посети – „за всеки случай“, както се изрази.
Мария бе възпитавана от баба си в силна вяра и от малка помнеше нейните поучения: че на Страшния съд Бог ще иска отчет за извършените добрини — дали си нахранил гладния, дал си ризата си на бедния, или си посетил болен. „Ако не го правиш, Господ ще те накаже — ще гориш в ада цяла вечност“, казваше баба ѝ. Тези думи се бяха запечатали в съзнанието на Мария завинаги.
На следващия ден тя купи грозде, бисквити и сок, и се отправи към болницата. Все пак не беше напълно чужд човек. В стаята го нямаше – бил на процедури. Остави пазарската торбичка на шкафчето и потърси лекуващия лекар в лекарската стая. Първоначално той я упрекна, че досега не го била посетила, но щом разбра, че е бивша съпруга, тонът му омекна. Обясни ѝ, че мъжът е получил инсулт, но благодарение на бързата реакция, последиците не са толкова тежки. Говорът му е затруднен заради неврологичните увреждания, които с времето ще отшумят. Има известни проблеми с дясната ръка и крак, но като цяло състоянието му е стабилно и очаква се пълно възстановяване.
Мария облекчено въздъхна. Страхуваше се, че може да остане инвалид. Макар да я бе напуснал, никога не му бе пожелавала зло. Когато се върна в стаята, той вече седеше на леглото и се зарадва при вида ѝ. Усмивката му беше леко изкривена – повече приличаше на насмешка. Мария забеляза, че вече е преровил пакета – до него имаше чаша със сок. Не изглеждаше безпомощен, макар и да се опитваше да я убеди в противното.
— Не мога да държа лъжица с дясната ръка, ям с лявата. А кракът ми изобщо не ме слуша. Не знам как ще живея така. Останах съвсем сам… — очите му се насълзиха.
— А твоята последна съпруга? — попита спокойно Мария.
— Разделихме се. Искаше да запише децата си в моя апартамент. Знаеш ли, ти беше най-добрата. За съжаление, го разбрах твърде късно… — Гледаше я със съжаление, като изоставено куче, сякаш се надяваше да я трогне.
— Ще дойдеш пак? — попита, когато тя се приготви да си тръгва.
— Лекарят каза, че скоро ще те изпишат. Така че… Възстановявай се.
След ден изненадващо се появи Ирина. Мария се зарадва – не беше виждала дъщеря си цели три години. Първите две лета идваше за по седмица, а напоследък се обаждаше само на големи празници.
— У дома е толкова хубаво! Нищо не се е променило. Стаята ми е същата… А ти още сама ли живееш? — подхвана Ирина.
— А с кого да живея? Питаш дали съм се омъжила повторно? Не, не съм — отговори Мария.
— Е, ти си още млада… може би е възможно… — каза с неувереност дъщеря ѝ. — А как е татко?
— Татко ли? Поддържате връзка? Знаеш, че е в болницата? — учуди се Мария.
— Да. Обади ми се. Каза, че е зле, че не може да се справя сам и има нужда от помощ.
— Значи затова си тук? — досети се Мария. — А аз си помислих, че си ме сънувала поне…
— Всъщност… аз и Борис се развеждаме — изпусна Ирина.
— Какво? Защо?
— Обеща ми, че ще заживеем в собствено жилище, но все още сме при майка му. Тя се меси във всичко, не се чувствам господарка на дома си. А той казва, че не може да я изостави — отгледала го била… Омръзна ми, мамо.
— Значи мислиш да останеш тук? Разбира се, че си добре дошла – с радост ще те приютя — каза Мария.
— Не съвсем… — Ирина нервно въртеше салфетка между пръстите си. Мария се напрегна.
— Всъщност… татко каза, че ако го прибереш у вас, ще ми прехвърли апартамента си.
— Аха… Значи сте го уговорили зад гърба ми?
— Мам, наистина, така ще е по-добре за всички. Аз ще съм близо, на татко му трябва грижа, а ти няма да си сама.
— А кой ти каза, че не съм доволна от живота си? Забрави ли, че той сам ни напусна – и мен, и теб? След мен имаше още няколко съпруги, и то официални. И сега искаш да го приема обратно, да се грижа за него, сякаш нищо не е било?
— Мам, той съжалява. Каза, че винаги е обичал само теб. Нали ти самата казваше, че всеки заслужава втори шанс? Това е удобна възможност. Ти си сама, минават годините…
— Можеш да останеш при мен колкото искаш, но баща ти няма да дойде тук. Край.
— Значи още не си му простила?
— А ти? Сега разбирам защо ми се обади. Не е посмял сам да говори с мен, затова прати теб. Не е толкова зле, колкото твърди. Лекарят каза, че се възстановява бързо и може да се обслужва сам. А ако ти е толкова жал за него — живей с него, грижете се взаимно. Нали си му дъщеря. Единствената. Хубаво сте го измислили. Всичко сте решили вместо мен.
Скараха се. Ирина се затвори в стаята си, засегната. Мария се измъчваше – след толкова време дъщеря ѝ се появяваше, а те се разминаха с кавга. Не ѝ се искаше да се разделят като врагове. Беше отгледана с мисълта, че майката трябва да се жертва за семейството. Значи ли това, че е лоша майка, щом не се съгласява да отстъпи? А и беше дала толкова много на Ирина, търпяла капризите ѝ, осигурявала всичко. Не можеше ли дъщеря ѝ веднъж да се замисли как да направи нещо добро за майка си? Защо всички очакваха Мария непрекъснато да отстъпва? Не, достатъчно е. Вече няма да позволява да я използват.
Късно вечерта, успокоена, Мария влезе в стаята на дъщеря си. Ирина лежеше свита на леглото. Мария седна до нея.
— Не ми се сърди. Един ден, когато имаш свои деца, ще разбереш, че и майчината жертвеност има граници. Много съм ти позволявала, но баща ти няма място в моя дом. Ние отдавна сме си чужди. Върни се при Борис. Трябва да говорите, да намерите изход. Не ти харесва как свекърва ти ти влияе — защо тогава реши, че можеш да правиш същото с мен?
— Не искам дете, докато живеем със свекърва ми. Тясно ни е, само една стая…
— Кажи му го. Ако те обича, ще разбере. Все пак ще остане близо до майка си, може да я вижда всеки ден. Но вие трябва да имате свой дом. Борис ми се стори разумен.
— Така ли мислиш? — Ирина се надигна, поглеждайки майка си с надежда.
— Разбира се. Повечето ни проблеми идват от това, че не умеем да разговаряме и да се изслушваме.
— Прости ми, мамо. Мислех само за себе си. Когато татко предложи сделката с апартамента, се зарадвах…
— Кога смяташ да се върнеш при него? — попита Мария.
— Утре.
Ирина си замина. След седмица се обади, за да съобщи, че с Борис ще теглят заем за собствено жилище. Вероятно бе говорила и с баща си, защото той повече не се обади. А Мария вече очакваше с надежда новини от дъщеря си – дано скоро да я зарадва. Мечтаеше за тяхната нова квартира, за дни, в които ще ходи на гости да помага с бебето. Ако се появи и второ, Мария с радост би гледала първото до тръгване на училище… Мислите ѝ я отнесоха в бъдеще, където отново имаше семейство.
