Още от малка, майка й постоянно ѝ повтаряше, че за една жена семейството трябва да бъде най-важното. Разбира се, не отричаше значението на професионалната реализация, но винаги казваше, че кариерата не може да стопли сърцето така, както може да го направи уютният дом и близките хора. Съветите ѝ бяха простички, но дълбоки: „Работата е необходимост, но любовта и домът са това, което те прави истински щастлива.“ Мария дълго време следваше тези напътствия – до такава степен, че някои приятелки ѝ се присмиваха, че живее по старомодни представи. Но тя не се отклоняваше от убежденията си.
С годините животът ѝ поднесе достатъчно уроци, за да разбере колко са правдиви думите на майка ѝ. Бракът ѝ не беше идеален, но тя влагаше усилия, вярвайки, че отдадеността и търпението ще донесат плод. Когато се родиха децата, цялото ѝ внимание се насочи към тях – всяка сутрин започваше с подготовка за училище, всяка вечер завършваше с приказка до възглавницата. Професията ѝ остана на заден план, но тя никога не съжаляваше за това.
Съпругът ѝ, Павел, беше човек на действието – умен, но рязък. Рядко показваше чувства и още по-рядко изказваше признателност. Но когато Мария се разболя тежко преди няколко години, той без колебание пое всичко – грижеше се за дома, водеше децата, стоеше при нея в болницата. Тогава тя разбра – макар и мълчаливо, той я обичаше. Тази любов не се изразяваше в думи, а в действия, и това ѝ бе достатъчно.
Сега, когато децата вече са пораснали, а тя самата е преминала четиридесет и пет, усеща прилив на енергия и вътрешна увереност. Здравето ѝ е добро, а животът отново ѝ се усмихва.
