Още от малка майка ѝ повтаряше, че за една жена най-важното в живота е семейството. Кариерата има своето значение, разбира се, но няма да те стопли в студена вечер и няма да ти подаде чаша вода, когато остарееш. Според нея жената не може да бъде истински щастлива без дом, без обичащ съпруг и деца. Затова Мария още с първата си любов си представи бъдещ съпруг и баща на децата си — чакаше само официалното предложение. Всичко се случи по учебник: приказна сватба, бяла рокля, лимузина. И усещането, че ѝ предстои дълъг, изпълнен с любов живот. След година младото семейство се сдоби с дъщеричка — хубавица, наследила най-доброто от двамата си родители. Грижовен мъж, момиченце с прасковени бузки и сини очи — ето това бе щастието. Ако някой тогава ѝ беше казал, че след двадесет години ще остане напълно сама, нямаше да му повярва. Но, както често се случва, човек гради мечти, а съдбата ги пренарежда по своему.
Мария винаги се е водила от примера на своите родители. Стремеше се да бъде добросърдечна съпруга и грижовна майка. Разбира се, не всичко вървеше гладко — грешки имаше, но кой е застрахован от тях? Училищата не подготвят никого за семейния живот и родителството, тези уроци се учат в реалността, стъпка по стъпка, често с цената на болка и съмнения. След малко повече от десетилетие съвместен живот, съпругът ѝ я напусна заради друга жена. Нито нейната интелигентност, нито красотата на дъщеря им го разубедиха. Поне не се опита да се измъкне от отговорност — не намали издръжката и остави апартамента на Мария и детето. За това му беше благодарна, макар и с горчивина.
Раздялата ѝ се отрази тежко. Тя все още го обичаше и не успяваше да го изтрие от сърцето си, въпреки че не липсваха мъже, искащи да заемат празното място до нея. Първоначално бившият ѝ съпруг идваше при дъщеря им, носеше подаръци за рождения ѝ ден, но постепенно контактът се сведе до парични преводи. Докато Мария се опитваше да се съвземе от развода и да свикне с новата самота, Ирина навлезе в бурната фаза на юношеството – стана своенравна, трудно поддаваща се на контрол, а това донесе още тревоги.
Когато беше на петнадесет, Ирина неочаквано изяви желание да види баща си и поиска от Мария номера му.
— Защо ти е? — попита я Мария. — Той има ново семейство, може би и деца. Никога не е проявявал особено желание да бъде част от твоя живот. Не изостави само мен, а и теб.
Въпреки това ѝ даде телефона. Ирина посети баща си няколко пъти, но скоро престана.
При първото ѝ посещение той бе приятно изненадан. Разпитваше я за училището, за мечтите ѝ. Новата му съпруга не показа особен интерес, посрещна момичето хладно, но все пак ѝ предложи чай. Те нямаха свои деца. Преди да си тръгне, баща ѝ я помоли да не го забравя и да идва пак. След седмица Ирина отново го посети. Сценарият се повтори — същите въпроси, същата усмивка на съпругата му, същият чай, въпреки че момичето беше гладно след училище. Този път обаче покана за нова среща нямаше. Ирина спря да ходи при него, което донесе облекчение на Мария.
Тя изпитваше ревност, когато дъщеря ѝ прояви интерес към този, който ги бе изоставил. Страхуваше се, че ще я приласкае с подаръци и Ирина ще започне да се отчуждава от нея. Още по време на следването си в университета, дъщеря ѝ взе решение да се омъжи за свой състудент, без да се допитва до майка си. Просто я постави пред свършен факт. За сватбата покани и баща си. До този момент той вече бе преживял още един развод и бе сключил трети брак — с жена, която имаше две деца. И този съюз не просъществува дълго. На сватбата на дъщеря си той се появи сам и дори се опита да флиртува с Мария. Гостите с умиление наблюдаваха как танцува с красивата си дъщеря.
След дипломирането си Ирина и съпругът ѝ се преместиха да живеят в друг град. Оттогава контактите между нея и Мария се свиха до кратки обаждания, поздрави за празници и няколко думи по телефона. Разводът с мъжа ѝ бе тежък удар за Мария, но заминаването на дъщеря ѝ я сломи окончателно. С времето обаче тя прие съдбата си и дори започна да открива някои положителни страни в самотата. И все пак, всеки път когато виждаше възрастна двойка, разхождаща се бавно ръка за ръка, сърцето ѝ се свиваше. Мечтаеше си и тя да остарее до любим човек, заобиколена от внуци.
Мария щеше да бъде прекрасна баба — с готовност би отдала цялата си неизживяна любов на внуците. Но и тук съдбата имаше други планове. Дъщеря ѝ и съпругът ѝ не бързаха да имат деца. Може би и това не беше лошо. Самата Мария забременя само година след сватбата — още преди да се опознаят добре с мъжа си, вече бяха затрупани с отговорности и грижи, дошли с раждането на детето.
