— Благодарен съм ти за това. Но това не ти дава право да рушиш живота ми.
— Тя не е твоето семейство!
— Тя е моята съпруга. И ако това не можеш да приемеш, няма смисъл да продължаваме разговора.
Калоян хвана Анелия за ръката и двамата преминаха мълчаливо покрай вцепенената Снежана Георгиева, застанала във входа.
През целия ден двамата се занимаваха с възстановяването на проекта. Калоян дигитализираше запазените части, докато Анелия се грижеше за възстановяването на повредените елементи. До вечерта бяха приключили с половината от задачата.
Навън се разнесе глъч. Снежана Георгиева стоеше на двора и се обръщаше високо към съседите:
— Почтени хора, синът ми изгони собствената си майка! Жена му го е обърнала срещу мен! Помогнете ми!
От няколко прозореца се подадоха любопитни лица. Калоян излезе на балкона:
— Мамо, стига вече с тези сцени. Прибери се вкъщи.
— Няма да мръдна, докато не се осъзнаеш!
Без да каже нищо повече, той се върна вътре, взе телефона и набра номер.
— Лельо Люба? Аз съм Дима. Моля те, ела да прибереш мама. Не се държи адекватно… Да, отново… Благодаря ти.
След около половин час леля му пристигна и отведе съкрушената Снежана Георгиева.
Цяла нощ двамата не спряха да работят по проекта. До сутринта всичко беше завършено. Не съвършено, но достатъчно добре, за да бъде представено.
— Благодаря ти, — каза Анелия, вперила поглед в готовата работа. — Не очаквах, че ще се справиш така.
— И аз не бях сигурен. Но знаеш ли какво? Хареса ми. Да създаваме нещо заедно. Да бъдем екип.
— Дори ако се наложи да избираш между мен и майка си?
— Именно тогава. Защото този път направих правилния избор.
Презентацията премина успешно. Анелия получи повишение. В продължение на месец Снежана Георгиева правеше всичко възможно да възстанови връзката със сина си — звънеше от непознати номера, идваше пред блока, изпращаше писма, пълни със сълзи. Но Калоян устоя. Смени ключалките, постави видеодомофон и предупреди портиерката да не допуска майка му в сградата.
След три месеца от Снежана пристигна кратко съобщение: „Прости ми“. Нищо повече — без оправдания или опити да го разчувства.
Калоян показа съобщението на Анелия:
— Какво мислиш?
— Още е рано. Нека има време да размисли. Ако след половин година се покае истински — ще преценим.
— А ако не го направи?
— Тогава значи така е трябвало да бъде. Дима, не съм безсърдечна. Готова съм да простя. Но само ако наистина осъзнае грешките си. Не ако просто се преструва, за да възвърне контрола над теб.
Мина година. Снежана Георгиева изпрати дълго писмо с извинения. Призна, че я е било страх да не загуби сина си, че е ревнувала от съпругата му и чак сега разбира — точно тази ревност е щяла да я лиши от него завинаги.
Анелия прочете писмото и каза:
— Покани я на чай. Но я предупреди — една грешна дума, един подозрителен поглед и си тръгва завинаги.
Срещата протече напрегнато, но без инциденти. Снежана Георгиева се държеше спокойно, дори беше донесла подарък за Анелия — комплект професионални моливи за рисуване.
— Аз… наистина съжалявам, — каза тя, избягвайки да срещне погледа на снахата си. — Постъпих неправилно.
Това беше само началото. Мъчително, болезнено, но начало. Доверието не се възстанови веднага — отне години. Но най-същественото бе постигнато: границите бяха начертани, изборът направен, семейството защитено.
А в кабинета на Анелия, най-видно на стената, стоеше рамкирана онази презентация — със следите от кафе и наново изрисуваните фрагменти. Символ на това, че всяко разрушение може да бъде поправено, ако до теб стои човек, готов да се бори не само за теб, но и за това, което сте заедно.
